Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Малката си дъщеричка.

— Боже! Ейнджъл, Ейнджъл, Ейнджъл!

Развиках се с пълно гърло, стиснах юмруци и започнах да удрям по кората на елата, отново и отново, докато накрая физическата болка не проникна в изтръпналото ми съзнание. Втренчих се в кокалчетата си и видях кръвта, ожулената кожа и треските.

Физическата болка не можеше да се сравнява с тази в сърцето ми.

Моята Ейнджъл, моето мъниче… бяха ми го взели. Беше попаднала в лапите на безмилостни мутанти вълкочовеци, готови да излочат кръвта й. Те щяха да я предадат на отвратителните лабораторни плъхове, които искаха да я нарежат на парчета. Буквално.

Избухнах в плач и се вкопчих в дървото, сякаш беше спасителна лодка от „Титаник“. Разхлипах се толкова силно, че се уплаших да не ми се догади. Постепенно плачът утихна, но продължих да треперя. Избърсах лице в ризата си и я изцапах с кръв.

Останах на дървото, докато дишането ми се успокои и умът ми заработи на нормални обороти. Ръцете обаче ме боляха непоносимо. Да запомня: да престана да удрям неодушевени предмети.

Добре. Време беше да се спусна долу и да бъда силна, да събера останалите и да измислим план Б.

Още нещо — последните думи на Ари горяха в ума ми: Ние сме от добрите.

Не помня как долетях до вкъщи. Бях вцепенена и с разбито сърце. На влизане в кухнята първото, което забелязах, беше чинията от закуската на Ейнджъл.

Иги изрева, замахна през кухненския плот и запрати една чаша във въздуха. Стъклото удари Зъба в слепоочието.

— Внимавай, идиот такъв! — извика му той ядосано, после осъзна какво е казал, стисна зъби и ме изгледа с яд.

Солта на сълзите, които се стичаха по бузите ми, щипеше в следите, оставени от ноктите на Заличителя. Без да мисля, извадих комплекта за първа помощ и се заех да почистя раните и ожулванията на Газопровода. От бузата на Ръч течеше кръв — беше я ударил прелитащ шрапнел. Както никога, Ръч мълчеше — беше се свила на дивана и плачеше.

Газопровода вдигна очи към мен.

Как допусна това да се случи, Макс?

И аз се питах същото.

Вярно, бях водачът им, Макс Непобедимата — но всъщност бях просто едно четиринайсетгодишно момиче. И моментите, в които осъзнавах, че Джеб си беше отишъл завинаги, че бяхме сам-сами, че останалите разчитаха на мен и не можех да ги изоставя… Тези моменти ме съсипваха. Неочаквано отново се превърнах в детето, което мечтаеше Джеб да се завърне… и дори… Ами, исках да съм нормална ! Или да имам родители !

Как ли не.

— Ти внимавай! — викна Иги срещу Зъба. — Какво стана ? Нали уж виждате ? Защо не спасихте Ейнджъл?

— Имаха хеликоптер! — изстена Газопровода и се измъкна от ръцете ми. — И бяха въоръжени! Да не мислиш, че сме бронирани ?

— Момчета! Момчета! — повиших тон аз. — Всички сме разстроени. Но врагът не е сред нас ! Те са врагът.

Залепих последния лейкопласт на Газопровода и закрачих напред-назад.

— Просто… замълчете за малко, за да помисля — добавих по-спокойно.

Нямаха вина, че спасителната ни мисия беше завършила с такъв грандиозен провал. Нито пък, че Заличителите бяха отвлекли Ейнджъл.

Имаха вина, че кухнята изглеждаше все едно в нея живеят глутница чакали със сериозни хигиенни отклонения, но с това щях да се занимая по-късно. Когато подобни дреболии отново придобиеха смисъл — ако изобщо се стигнеше дотам.

Иги отиде до дивана и насмалко да се настани върху Ръч. Тя се сви в единия край, а когато той седна, положи глава на рамото му. Иги я погали по косата.

— Дишай дълбоко — посъветва ме Газопровода загрижено.

За пореден път едва не избухнах в сълзи. Бях позволила да отвлекат сестра му, бях се провалила в опита си да я спаси, а той се тревожеше за мен .

Зъба беше потънал в мрачно мълчание. Без да откъсва очи от мен, отвори консерва с равиоли и взе една вилица в омотаната си с превръзки ръка.

— Ако искаха да я убият, или да избият всички ни, просто щяха да го направят, нали? — рече Ръч с треперещ глас. — Имаха оръжие . По някаква причина Ейнджъл им трябваше жива . Обаче това дали ние сме живи или мъртви явно не ги интересуваше. Имам предвид, че не се постараха да се уверят , че сме мъртви, разбирате ли? Което ме навежда на мисълта, че имаме шанс отново да се опитаме да спасим Ейнджъл.

— Отлетяха с хеликоптер — каза Газопровода. — Сигурно вече са далеч. Кой знае къде… — Долната му устна потрепери, но той стисна челюсти. — Например в Китай.