Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Замаяна, паднах назад, а двамата ме затиснаха на земята. Ужасена видях как трима напъхват Ейнджъл — моето мъниче — в някакъв чувал. Тя плачеше и пищеше. Един от тримата я удари.

Замятах се бясно и се опитах да извикам, но от гърлото ми излезе само дрезгаво, прегракнало хриптене:

— Пуснете ме, тъпи, гадни…

Задавих се, а Заличителите отново ме тръшнаха по гръб.

Един от тях се надвеси над мен и се ухили зловещо.

— Макс… — започна той.

Стомахът ми се сви — нима го познавах?

— Радвам се да те видя отново — продължи звярът разговорливо. — Изглеждаш много зле. Предвид, че винаги си се държала все едно си нещо повече от останалите, това ме радва.

— Кой си ти? — изхриптях аз с изстинало сърце.

Усмивката разкри дългите остри зъби на Заличителя.

— Не ме ли позна? Явно съм пораснал.

В този миг го разпознах и се опулих насреща ужасена.

— Ари — прошепнах, а той избухна в див кикот.

Изправи се, тежката му черна обувка се понесе към главата ми, черепът ми отскочи от удара и всичко потъна в мрак.

Последната ми мисъл беше пропита с отчаяние — Ари беше син на Джеб. Бяха го превърнали в Заличител. Беше само на седем години.

— Макс? — разнесе се уплашеният детски глас на Газопровода.

Чу се ужасяващ нисък стон. Осъзнах, че го издавам аз.

Газопровода и Зъба се бяха надвесили над мен, а охлузените им и насинени лица изразяваха загриженост.

— Добре съм — изхъхрих, макар че нямах никаква представа дали наистина е така.

Споменът за случилото се ме връхлетя внезапно и се опитах да се надигна.

— Къде е Ейнджъл? — Звучах изтощено.

Зъба прикова тъмните си очи в моите.

— Няма я. Отвлякоха я.

Уплаших се, че отново ще загубя съзнание. Спомних си как на девет години бях гледала Заличителите през армираните прозорци на лабораторията. Беше привечер. Белите престилки бяха пуснали няколко шимпанзета в двора на Училището и бяха насъскали група новосъздадени Заличители срещу тях. За да се научат да ловуват.

Ужасените писъци и крясъците от болка на шимпанзетата все още ечаха в паметта ми.

Същите тези сега държаха Ейнджъл.

Обзе ме гняв — защо не взеха мен? Защо бяха избрали едно невръстно момиченце? Аз можех и да оцелея. Може би.

Изправих се разтреперана на крака. Виеше ми се свят и се наложи да се облегна на Зъба. Проявата на слабост ме вбеси.

— Трябва да я освободим — казах притеснено и се опитах да се задържа права. — Трябва да я освободим, преди…

През съзнанието ми се заредиха ужасяващи картини: как гонят Ейнджъл, как я нараняват, как я убиват. Преглътнах и ги прогоних.

— Е, банда, готови ли сте за преследване? — огледах останалите четирима.

Имаха вид на нещо изплюто от месомелачка.

— Да — рече Ръч през сълзи.

— Аз съм готов — избоботи Иги заради сцепената си устна.

Газопровода кимна сериозно.

За мой ужас за миг в очите ми плувнаха горещи сълзи. Избърсах ги бързо с опакото на ръката си, с убеждението, че в подобен момент трябва да разчитам на гнева си.

Иги наклони леко глава. Което значеше, че трябва да напрегна слух. Направих го — някъде далеч бръмчеше двигател.

— Натам! — каза Иги и посочи.

Петимата с мъка се затичахме тромаво по посока на звука. След сто метра гората свърши на ръба на отвесна скала, извисяваща се на около петнайсет метра над стар изоставен горски път.

Изведнъж по пътя с диво подскачане се зададе черен хамър 2 2 Американски високопроходим военен джип. — Бел. ред. , целият в прах и кал. Сърцето ми заби учестено — бях сигурна, напълно сигурна, че малкото ми мъниче, моята Ейнджъл, е вътре. На път към място, където да умреш се смяташе за благословия.

Нямаше да позволя това, не и докато бях жива.

— Да я спасим! — извиках аз и отстъпих около три метра назад. Останалите ми направиха път. Затичах се към ръба и просто скочих в нищото.

Понесох се стремително към пътя.

След което разперих криле и улових вятъра на мига.

И полетях.

Всъщност кошмарът, който сънувах, не се различаваше особено от истинския ми живот. С приятелите ми наистина бяхме живели в смрадливата дупка, наречена Училището. Бяхме творение на учени, на Белите престилки, присадили ДНК от птици в човешките ни гени. Джеб навремето също носел бяла престилка, но ни съжалил и ни отвлякъл оттам.

Бяхме деца птици, ято от шестима. Заличителите искаха смъртта ни. А сега шестгодишната Ейнджъл беше в ръцете им.