Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Точно така — никой не ни нарежда как да се държим, какво да ядем, кога да си лягаме. Така де, освен мен. Аз съм най-голямата, затова задачата да следя всичко да бъде наред се пада на мен. Трудна и неблагодарна работа, но все някой трябва да я свърши.

Не ходим на училище, така че се благодарим на Бога за интернет — в противен случай нямаше да знаем нищичко . Така не ни се пречкат нито учители, нито лекари, нито социални работници. Простата истина е, че ако никой не знае за нас, ще останем живи .

Тършувах за нещо за ядене в кухнята, когато някой сънено затътри крака зад мен.

— Добр’утро, Макс.

— Добро утро, Гази — отвърнах.

Осемгодишният хлапак се тръшна на масата с подпухнали от съня клепачи. Стиснах го за раменете и го целунах по главата. Казваме му „Газопровода“ от бебе. Какво да ви обяснявам… Детето просто има доста своеволна храносмилателна система. Един мъдър съвет: не стойте от подветрената му страна.

Газопровода премигна насреща ми с големи, красиви и доверчиви сини очи.

— Какво има за закуска? — попита и се надигна очаквателно.

Меката му руса коса стърчеше на всички страни. Напомняше пуха на птиче голишарче.

— Ами… Изненада е — отвърнах, защото нямах никаква представа.

— Ще сипя сок — предложи помощта си Газопровода.

Заля ме вълна очарование. Той беше наистина сладко дете, както и сестра му. Двамата с шестгодишната Ейнджъл бяха единствените кръвни роднини между нас, но, така или иначе, всички бяхме едно семейство.

Скоро и високият блед Иги се появи в кухнята. Той се стовари със затворени очи съвършено точно върху изтърбушения ни диван. Слепотата го затрудняваше само в случаите, когато някой от нас преместеше някоя мебел или нещо друго, без да го предупреди.

— Здрасти, Иг! Чудесна сутрин! — изчуруликах.

— Изчезни — измърмори той сънено.

— Хубаво — отвърнах. — Пропускаш закуската.

Надникнах в хладилника с наивната надежда, че феите на храната са се отбили през нощта. Изведнъж космите на врата ми настръхнаха. Изправих се рязко и се обърнах.

— Няма ли най-сетне да престанеш ? — възкликнах.

Зъба винаги се появяваше така — от нищото, подобно на оживяла мрачна сянка. Изгледа ме невъзмутимо. Вече беше облечен и готов за действие, сресал тъмната си и въздълга коса назад. Беше четири месеца по-малък от мен, но вече се извисяваше над главата ми с четири пръста.

— Да престана какво? — попита спокойно. — Да дишам?

Вдигнах вежди.

— Знаеш за какво говоря.

Иги измуча, надигна се и обяви:

— Ще опържа яйца.

Вероятно ако държах повече на женските принципи, щях да се подразня, че едно по-малко с шест месеца сляпо момче готви по-добре от мен самата.

Но не държа на тях. И не се подразних.

Огледах кухнята. Готови бяхме за закуска.

— Зъб, сложи масата. Отивам да събудя Ръч и Ейнджъл.

Двете момичета спяха в най-малката стая. Влязох и заварих единадесетгодишната Ръч да спи увита в завивките си. Когато устата й е затворена, е неузнаваема — помислих си иронично. В будно състояние я наричаме Ръч, защото непрекъснато дърдори и ръчка хората около себе си.

— Ехо, миличка, време е да ставаш — казах и леко я побутнах по рамото. — Закуската е в десет.

Ръч премигна и опита да ме фокусира с кафявите си очи.

— К’во? — промърмори.

— Съмна се — отвърнах. — Ставай, нямаш избор.

Ръч изпъшка и се надигна. Макар че технически беше будна, тялото й още спеше.

Единият край на стаята беше преграден с тънка завеса — Ейнджъл обичаше малките уютни местенца. Скрито отзад, леглото й напомняше гнездо — пълно с плюшени играчки, с книги и с повечето й дрехи. Дръпнах завесата с усмивка.

— Охо, та ти вече си се облякла — установих и се наведох да я прегърна.

— Здрасти, Макс — поздрави ме Ейнджъл и измъкна русите си къдрици изпод яката. — Ще ме закопчаеш ли?

— Аха. — Обърнах я и се заех с копчетата.

Не бях споделяла с останалите, но просто обожавах, обожавах, обожавах Ейнджъл. Може би защото се бях грижила за нея практически откакто беше бебе. Или защото беше невероятно сладка и обичлива.

— Или пък защото съм ти като дъщеричка — каза Ейнджъл и ме погледна. — Не се тревожи, Макс, няма да казвам на никого. Освен това и аз обичам най-много теб.

Обви шията ми с тънките си ръчички и лепна една малко лигава целувка на бузата ми. Стиснах я здраво в прегръдките си. Ами да… това е другата особеност при Ейнджъл.

Умее да чете мисли.