Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Отне ми минута да осмисля чутото.

— Значи не говори с нея? С… майка си?

— Не. — Ръч се втренчи в ноктите си, като продължаваше да маха равномерно с криле.

— Хубава ли беше?

Изгарях от любопитство. Родителите бяха болна тема за всички ни — непрекъснато говорехме за тях. И тъгувахме, ако трябва да съм честна.

— Ще ти кажа по-късно — отсече Ръч рязко.

Стана ми ясно, че не е минало добре. Измерих Газопровода и Иги с поглед и казах:

— Вече научихме какво сте правили вие .

Газопровода ми се усмихна по типичния си невинен и сконфузен начин. Ама че дявол.

Време беше за моите новини.

— Мисля, че в тялото си нося проследяващ чип — казах сериозно. Усетих по лицето си силно въздушно течение. Извих криле и се понесох по него. — Не съм убедена, но на рентгеновата снимка имаше нещо доста подобно на чип.

Останалите зяпнаха. И ме изгледаха ужасено.

— Ходила си на рентген? — Зъба ме изучаваше с недоверие.

Кимнах.

— Подробностите по-късно. Ако наистина имам чип, той обяснява всичките появи на Заличителите, но не и защо им бяха нужни четири години, за да ни открият. Не знам, може и вие да имате — добавих при притеснения вид на Иги.

Останалите притихнаха и полетяха всеки със своите мисли и страхове.

И после:

— Макс? Мислиш ли, че все пак имаме шанс?

Газопровода се опитваше да бъде силен. Още една причина да го обичам толкова.

— Не знам. Надявам се — отвърнах искрено.

Искреността винаги е правилното решение — с изключение на случаите, в които е по-добре човек да излъже. Например, за да ги предпазя.

— Знам, че забавих всичко с два дни. Искрено съжалявам. Просто направих каквото сметнах за нужно. Но стигнахме до тук и връщане назад няма. Отиваме при Ейнджъл, пък да става каквото ще.

Настъпи дълго мълчание, сякаш събираха кураж. Поне аз правех това — опитвах се да събера силите си в здрава твърда топка, която да ме пренесе през остатъка от деня, на път към най-зловещия ни кошмар.

Най-зловещия кошмар за когото и да било , повярвайте ми.

Не знам дали съм го споменавала, но всички в ятото имаме вродено чувство за ориентация. Не съм наясно как действа, просто винаги знаем накъде да се насочим. И така, летяхме на запад-северозапад близо два часа. Много от мишеловите, с които Зъба и Ръч си бяха поделили скалата, тръгнаха с нас и летяха наоколо в рехаво ято. Новите ни приятели.

— Научихме това-онова от мишеловите — каза Зъба, когато забеляза, че ги гледам. — Някои маневри, начинът, по който общуват, такива неща.

— Страхотни са — вметна Ръч и се приближи до мен. — Например направляват полета си с връхчетата на перата си. Опитахме, получава се страхотно. Дреболия, а има такъв ефект! Аз на практика дори не знаех, че мога да мърдам тези пера.

— Можете ли да ни покажете какво сте научили? — попитах.

— Разбира се — отвърна Зъба.

Изядохме последните си овесени вафли във въздуха. Летяхме над пустиня, планини, реки, обрасли с храсталаци поля. Поглеждах надолу само при нужда. Забраних си да мисля за Ела и за майка й, която ми липсваше като истинска майка.

Наблюдавах мишеловите, имитирах движенията им, завоите, преследването, реенето, пикирането — всичко, което правеха, с изключение на мъртвите гризачи. Вълнувах се, че летя редом с тези свирепи и могъщи птици. Когато ни оставиха в края на територията си, се разделих с тях с тъга.

Тъкмо бях започнала да отпадам поради липса на захар, когато пред очите ми изникнаха познати ориентири. Дадох сигнал на другите и започнах да се спускам към малка горичка на задния склон на един хълм.

Районът беше доста безлюден и не се виждаше друго, освен един търговски център на около километър и половина напред.

Приземихме се и се огледахме. Разтрих пострадалото си рамо.

— Добре, имаме нужда от храна. А и някоя карта далеч не би била излишна.

— Училището няма да фигурира на карта — рече Зъба.

— Вярно е, но ние знаем приблизителното му местоположение. Въпреки че на картата то ще е отбелязано с празно място, поне ще научим кои пътища водят до него — обясних аз.

След петнайсетминутен преход се озовахме зад търговския център. Мястото не беше малко — имаше магазин „За един долар“, бензиностанция, банкомат, химическо чистене и фризьорски салон. Храна се предлагаше единствено в бензиностанцията.

— Няма ли да си направиш прическа? — попита Зъба.

Сръчках го с лакът. Все едно някога си бях правила прическа — по принцип просто окастрях косата си с кухненската ножица, когато станеше прекалено дълга.