Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Е, след като ме помоли така учтиво — промълвих, а тя се засмя.

Ела беше впила очи в земята със свити рамене. Аз също избягвах да я поглеждам.

— Ако в някакъв момент имаш нужда от нещо, от каквото и да е, моля те, обади ни се — каза майка й. — Сложих телефонните си номера вътре в раницата.

Кимнах, макар че ми беше ясно, че никога нямаше да прибягна до това. Не знаех какво да кажа, но бях длъжна да измисля нещо.

— Много ми помогнахте — започнах притеснено, — без дори да ме познавате. Щях да загазя, ако не бяхте вие.

Страшно красноречиво, а? Звучах като проклетия Тарзан .

— Ти помогна на мен — отбеляза Ела. — Без да ме познаваш. И пострада.

Повдигнах рамене по онзи типичен за мен начин.

— Така или иначе, благодаря ви. Благодаря за всичко, много съм ви задължена.

— Няма защо — каза майката на Ела и се усмихна благо. — Радвам се, че ти помогнахме. И успех — каквото и да ти предстои.

Кимнах, след което — четете внимателно — и двете ме прегърнаха едновременно. Получи се нещо като сандвич с Макс. Отново се ужасих — очите ми плувнаха в сълзи и замигах трескаво, — но останах в прегръдките им и дори потупах Ела по лакътя (само него достигнах). Ще бъда искрена — усещането беше прекрасно. И в същото време ужасяващо. Нима имаше нещо по-лошо от това да осъзнаваш, че искаш нещо и в същото време да ти е ясно, че никога няма да го притежаваш?

Внимателно се измъкнах от прегръдката и отворих вратата. Навън беше топло и слънчево. Помахах им плахо, като се опитах да изглеждам бодро, и излязох в двора. Бях решила да им направя нещо като подарък. Заслужаваха го.

Дали ме смятаха за откачена? Как ли изглеждахме — аз и ятото — в очите на нормалните хора? Нямах представа, а и нямаше време да се чудя.

Наместих суичъра и раницата. Обърнах се. Ела и майка й ме гледаха с широко отворени любопитни очи.

Затичах се няколко крачки, подскочих и разперих криле. Усетих как въздухът ме подема и потръпнах, когато наранените ми мускули се стегнаха и заработиха. Крилете ми, на кафяви и бели петънца, имаха размах три метра и деветдесет.

Един силен мах надолу — ох! — после нагоре — ох! — после пак надолу. Познат ритъм. Лицето на Ела сияеше от удивление и възхита, а ръцете й бяха притиснати една в друга. Доктор Мартинес бършеше очи с разчувствана усмивка.

След минута вече бях високо, без да отделям очи от малката къща на Ела и двете фигурки, които ми махаха енергично. Помахах им в отговор, наклоних тяло и се изпълних с познатата наслада от полета, свободата и скоростта. Зареях се към хоризонта и се насочих на северозапад, където ме чакаха Ръч и Зъба. Надявах се по някакво чудно стечение на обстоятелствата все още да са на мястото, където си бяхме уговорили среща.

Благодаря ти, Ела — помислих си, решена да не се натъжавам. — Благодаря и на двете ви за всичко.

Ейнджъл, най-сетне идвам.

След около половин час реших, че съм загряла добре мускулите си. Ясно ми беше, че на следващия ден щях да съм доста схваната, но за момента се чувствах добре, а сега само това имаше значение. Махах мощно и се носех стремително, като се възползвах от всяко въздушно течение по пътя си.

И вече не поглеждах земята.

Час по-късно наближих мястото на срещата ни и се помолих наум Ръч и Зъба да са ме изчакали. Бях се забавила два дни и не бих ги обвинила, ако се бяха отказали, но не ми се мислеше за вероятността да са решили да освободят Ейнджъл сами.

Когато наближих мястото на срещата, започнах да описвам големи кръгове, като се спусках бавно и оглеждах земята, скалите и сенките. Нищо.

Прелетях по протежението на един каньон в търсене на някакъв знак, но отново останах разочарована. Паника стегна гърлото ми. Каква глупачка бях!

За Бога, а ако изобщо не бяха стигнали до тук? Ако…

Над мен падна сянка. Погледнах нагоре с една мисъл — хеликоптер ! Но не беше — над главата ми имаше ято мишелови, които се рееха рехаво в небето.

Вдигнах вежди и се понесох към тях. Няколко мишелова бяха необичайно големи и имаха странна форма. При все това летяха заедно с останалите и явно бяха част от ятото. Вгледах се с присвити очи, без да спирам да се издигам.

Сърцето ми потръпна — четири от мишеловите определено бяха твърде големи. Освен това птиците по принцип не изглеждаха по този начин. И не носеха маратонки.

Бяха ме изчакали и бяха невредими. Радост и облекчение заляха тялото и душата ми. Щяхме да спасим Ейнджъл и ятото отново щеше да се събере в едно.