Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Е, и сега какво? — попита Газопровода. — Продължаваме ли?

— Нека помисля — промърморих и огледах магазините.

Да се движим на стоп беше недопустимо — щяхме да свършим в някоя канавка. До Училището имаше поне още петнайсет километра. Можехме да стигнем с полет, но не ми се щеше да се появяваме от въздуха. Налагаше се да вървим пеш, което щеше да отнеме време, а вече бяхме огладнели.

— Добре — казах накрая. — Изглежда, ще трябва…

Прекъсна ме една кола, която отби пред центъра със свистене на гумите. Безмълвно се скрихме в храстите отстрани на сградата. Лъскавото сиво возило със сребрист орнамент на капака изрева и спря до самотния банкомат.

Прозорецът се отвори и отвътре гръмна музика. Един мазен тип се наведе навън, притиснал телефон до ухото си.

— Млъкни, идиот такъв! — каза той. — Ако не си беше изгубил картата, нямаше да се налага да тегля пари!

Мъжът протегна ръка, пъхна картата си в банкомата, въведе пъргаво кода и зачака.

— Така ми се пада, като ти поверявам каквото и да било! — излая той в слушалката. — Не можеш и да се облечеш сам сутрин!

— Тъпанар — прошепна Ръч до мен. Кимнах.

Като вълшебство банкомата изплю няколко зелени банкноти. Мъжът ги взе и започна да брои. В следващия миг голям черен пикап изскочи на паркинга и се закова на сантиметри от лъскавата кола. Задните му гуми пръснаха наоколо камъчета, които забарабаниха по лимузината.

Скрихме се още по-навътре в храстите. Кожата на ръцете ми настръхна, а дъхът ми заседна в гърлото. Заличители? Заради чипа? Дали да побягна, за да последват мен и да оставят ятото на мира?

— Сега ще побеснее — предсказа Зъба безучастно.

С издути вени на врата, тъпанарят се подаде през прозореца и изля поток от ругатни, в това число и една нова, която запомних за бъдеща употреба — в случай, че се наложеше.

Затъмненото стъкло на пикапа се отвори. Онемях и затаих дъх.

— Какво каза, нещастник такъв? — попита Ари и се ухили зловещо.

Преглътнах, а мускулите ми се стегнаха. Сложих ръка на рамото на Гази.

— Ш-ш-шт. Ш-ш-шт.

Онзи в сивата кола се опули, след което на мига настъпи газта и колата му подскочи напред.

Ари се изсмя лудо, след което черният пикап също потегли сред дъжд от чакъл. След пет удара на сърцето ревът на двете коли, които се гонеха по шосето, едва се чуваше.

— Просто е минавал — каза Зъба тихо.

— Ари със зелена коса ли беше? — попитах аз объркано.

— Да — отвърна Ръч непривично лаконично.

Петимата се спогледахме — без Иги, разбира се, — и обърнахме очи към банкомата.

От него се носеше тихо пиукане. В магазините имаше хора, но машината беше с гръб към тях. Без да казваме нито дума, се приведохме и се запромъквахме през паркинга.

Никога не бяхме ползвали банкомат. По някаква необяснима причина лудите учени в Училището бяха пропуснали да ни открият банкови сметки и да ни преведат пари на тях.

За щастие банкоматът беше направен като за идиоти.

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ НОВА ОПЕРАЦИЯ? — пишеше с оранжеви букви.

— Вземи пари в брой. — Съветът на Зъба беше безценен.

— Мислиш ли? — отвърнах с насмешка.

— По-бързо — обади се Газопровода.

Натиснах бутона за теглене.

МОЛЯ, ВЪВЕДЕТЕ СУМАТА, КОЯТО ЖЕЛАЕТЕ ДА ИЗТЕГЛИТЕ.

Замислих се.

— Шейсет долара?

С толкова можехме да купим много храна, струва ми се.

— Този беше пълен идиот — каза Зъба. — Да изтеглим всичко, което има.

Ухилих се.

— Голяма гадина си. Така те искам.

Затраках по бутоните, след което се втренчихме в екрана и подсвирнахме.

— О, да, о, да — затананика си Ръч и затанцува наоколо. — Бо-га-ти сме-е-е, ще си купим кола-а-а. О, да.

В случай, че не знаете, банкоматите имат автоматичен лимит за сумата, която могат да отпуснат наведнъж. Така че плановете ни да си купим собствена държава се провалиха. Все пак банкоматът беше готов да ми отпусне двеста долара.

След като въведях кода отново — от съображения за сигурност.

— О, не — измучах аз. — Някой видя ли го?

— Аз го чух — изрече Иги бавно.

— Мисля, че ако въведем грешен код повече от два пъти, машината ще се изключи и ще глътне картата — обади се Зъба.

— Ще се справиш ли? — попитах Иги.

— Хм, ще опитам…

Той постави ръка неуверено над клавиатурата. Чувствителните му пръсти опипаха бутоните.

— Няма страшно, Иг — обади се Зъба. — Просто дай всичко от себе си.

Понякога Зъбчо можеше наистина да вдъхне увереност на околните. Но не го правеше с мен.