Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Половин час по-рано двамата със Зъба бяха чули звук от перката на хеликоптер някъде далеч. Бяха влезли възможно най-навътре в пещерата и се бяха притиснали към хладната каменна стена. След двайсет минути тишина Зъба беше обявил, че вече е безопасно и беше излязъл да търси храна. Ръч се надяваше скоро да се върне.

Домът им беше изпепелен. Всичките й приятели, с изключение на Зъба, бяха мъртви. Двамата с него бяха останали сам-сами — може би завинаги.

Зъба се появи над ръба на скалата и се приземи почти безшумно на терасата. Топла вълна на облекчение заля Ръч.

— Ще те заинтригувам ли с парче суров кенгуров плъх? — попита той и потупа джоба на якето си.

— О, не! — възкликна Ръч ужасено.

Той свали якето, изтупа прахта от черната си фланелка, запремята нещо в устата си, сдъвка го и преглътна шумно.

— Не си опитвала по-прясно нещо — каза изкусително.

— Ъх! — Ръч потръпна и се дръпна встрани.

Плъх! Да летиш като мишеловите беше едно, но да ядеш храната им… това нямаше да стане.

— Е, добре — обади се Зъба. — А нещо на скара? Зеленчуците са за теб.

Ръч се завъртя на пети. Зъба беше извадил станиолен пакет. На мига в ноздрите й нахлу опушеният наситен аромат на печено месо и зеленчуци.

— Скара! — каза тя и пъргаво се настани до Зъба. — Откъде ги взе? Нямаше време да идеш чак до града. Божичко, та те са още горещи.

— Да кажем, че хората от палатките по-надолу ще останат изненадани — рече Зъба равнодушно и раздели месото и зеленчуците на две отделни купчинки.

Ръч захапа една печена чушка. Беше топла, опушена, крехка — същински рай.

— Ето това се казва обяд — рече тя и притвори очи.

— Струва ми се, че трябва да вземем решение: да продължим ли с търсенето на Макс, или да се опитаме да спасим Ейнджъл — каза Зъба между хапките месо.

— Нали Заличителите казаха, че всички останали са мъртви? Това не включва ли и Ейнджъл и Макс? — попита Ръч и усети как тъгата отново я затиска.

— Не се знае — отвърна Зъба. — Въпросът е това, че Макс я няма, означава ли, че е мъртва? Как са успели да я открият? А Ейнджъл… — Той замълча. — Е, за Ейнджъл сме сигурни, че я заловиха. Чудя се дали все още е жива.

Ръч опря глава на дланите си.

— Не ми се мисли за това.

— Знам. Но какво може… — Той млъкна, присви очи и се загледа в небето.

Ръч заслони очи с ръка и проследи погледа му. В далечината се мержелееха две тъмни точки. И какво толкова? Поредните мишелови.

Тя се облегна назад, бавно дояде последното парче лук и облиза фолиото, в което бяха увити зеленчуците. Зъба трябваше да измисли план — това беше положението.

Той обаче продължаваше да гледа в небето.

Ръч вдигна вежди. Двете точки се бяха уголемили — приближаваха. Сигурно огромни силни мишелови. Или дори орли!

Внезапно Зъба се изправи и извади от джоба си малко метално огледало. Протегна ръка, улови с него последните лъчи на залеза и насочи отражението им навън.

Отрази ги, после спря. Отрази ги пак и отново спря.

Мишеловите се приближаваха и ставаха все по-големи. И определено се спускаха в спирала в тяхна посока.

Дано не са летящи Заличители — помисли си Ръч в пристъп на паника. Беше осъзнала, че са твърде големи и твърде странни за грабливи птици.

И после зяпна. Половин минута по-късно Иги и Газопровода тромаво кацнаха на терасата сред водопад от камъни и прахоляк. Ръч не можеше да отдели очи от тях, толкова щастлива, че я беше страх да си повярва.

— Не сте мъртви — успя да каже.

— Не сме. Вие също не сте мъртви — сопна й се Иги. — Не можа ли първо да кажеш едно „здрасти“?

— Как сте, банда? — каза Газопровода и изтупа праха от косата си. — Нямаше начин да си останем у дома — цялата планина гъмжи от Заличители. Затова решихме да се присъединим към вас. Нямате нищо против, надявам се?

На следващата сутрин облякох новия си суичър. Бях изпробвала крилото си — движеше се, макар че беше невероятно отслабнало и наболяваше.

Изпитах облекчение, че тръгвам, че отново ще полетя. Убедена бях, че Зъба и Ръч вече искат да ме убият. Знаех, че бях предала Ейнджъл. Но нямаше как — не можех да постъпя по друг начин. В противен случай бих изневерила на самата себе си.

Честно казано, да не бъда самата себе си понякога ми звучеше доста привлекателно.

Доктор Мартинес ми подаде малка раница.

— Стара е, не ми трябва — побърза да каже, тъй като знаеше, че щях да откажа поредния й опит да ми помогне. — Моля те, вземи я.