Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Е, а сега какво? — попитах отсечено и потрих длани в дънките си.

Двамата възрастни размениха бърз поглед. Господин Грифитс кимна леко на жена си и тя се обърна към мен.

— Джеймс ще остане с нас — каза тя твърдо. — Мислех, че съм го загубила безвъзвратно. Нямам намерение да допусна нещо отново да ни раздели. Разбирате ли?

Определено изглеждаше застрашително, затова побързах да вдигна ръце помирително.

— Никой не възнамерява да ви попречи. Аз също мисля, че той е Джеймс. Но е сляп, както забелязахте.

— Не ме интересува — рече госпожа Грифитс и изгледа Иги с обич. — Не ме интересува дори да има милион проблеми. Ще се справим с всичко. Само да е с нас.

Добре, това може би включваше и сгънатите на гърба му криле.

— Иги? Искаш ли да останеш? — попитах.

Лицето му отново почервеня, но под сдържаното изражение долових оттенък на недоверчиво щастие. Сърцето ми се сви от болка и си помислих: Ще го загубя.

Иги кимна бавно.

— Мисля, че мястото ми е тук.

Потупах го по ръката и казах меко:

— Да.

— Имаш ли… багаж? — попита госпожа Грифитс. — Ще сложим по-голямо легло в стаята, която ти бяхме приготвили. Не съм променяла нищо — в случай, че някой ден се върнеш. — Тя го докосна нежно по лицето. — Това е същинско чудо. Не мога да повярвам. Ако това е сън, не искам никога да се събуждам.

Иги се усмихна леко.

— Всъщност нямам почти нищо — каза и вдигна малката раница, в която бяхме сложили няколко важни неща от къщата на Ан.

— Добре — каза госпожа Грифитс. — Ще ти купим всичко, от което имаш нужда.

Думи на истински родител.

И така, един от нас намери истинските си родители. Няма да ви отегчавам с цялата сърцераздирателна сцена на сбогуването. Достатъчно е да кажа, че се проляха мучо сълзи. Гилдията на оплаквачките се сдоби с достойни нови членове. Наистина предпочитам да не говоря за това.

Добре де, ще споделя само едно кратко откровение. Бях израсла с Иги от самото начало на краткия си мизерен живот. Познавах го още по времето, когато виждаше. Бях му помогнала да се научи да лети. Не беше дразнител като Зъба, беше по-тих от Ръч и готвеше по-добре и от петима ни. Беше най-добрият приятел на Газопровода. Да, знам, че приятелите понякога се разделят и това е тъжно, но човек в крайна сметка го преодолява. В целия проклет свят обаче имаше едва петима души, за които ме беше грижа и на които можех да се доверя — и току-що бях загубила един от тях. Налагаше се да се отдалеча със съзнанието, че Иги стои на прага, сякаш действително ни вижда как си тръгваме и го оставяме завинаги.

Накратко, чувствах се сякаш сърцето ми беше стъпкано от цял отбор футболисти, обути с бутонки.

Но… достатъчно за мен. Както казах, предпочитам да не говоря за това.

Ан се държа като паникьосана квачка, загубила едно от пиленцата си — особено при положение, че отказвахме да й кажем каквото и да било.

Прекара събота и неделя в истерични разговори по телефона, като се въртеше около нас и ту ни се молеше и ни придумваше, ту ревеше и ни заплашваше. Казахме и единствено, че си беше тръгнал, защото го беше поискал, и че е в безопасност. Точка по въпроса.

Само че Ан не искаше да вникне в значението на израза „точка по въпроса“. Слагането на „точка по въпроса“ има смисъл само ако човекът насреща също млъкне. Ан отказваше да го направи.

В понеделник сутринта нервите на всички ни вече бяха доста изопнати. От една страна имах усещането, че някой е отрязал лявата ми ръка — Иги го нямаше. На два пъти сварих Ръч обляна в сълзи в нейната стая, а Гази направо беше в ступор без любимия си съучастник. Ейнджъл не се и опитваше да прояви стоицизъм — просто се гушеше в скута ми, разтърсвана от хлипове. Тук включете и Тото.

— Ама че съм лигльо — скимтеше той, а сълзите оставяха мокри следи по козината му.

Никой от нас не се разплакваше лесно, но раздялата с Иги беше сериозен удар. Така че след всички сълзи, страдание и безсъние, съпътствани от непрекъснатите опити на Ан да разбере къде е Иги, в понеделник сутрин вече бях готова да избухна.

Не ме разбирайте погрешно — радвах се за него. Много дори. Но ми беше страшно тъжно за останалите. А и мисълта, че това можеше да се повтори за някой друг от нас ме караше да се чувствам като някакъв „Титаник“, устремен право към своя айсберг.

— В училище ще съобщя, че Джеф е изчезнал — обяви Ан, докато се изнизвахме към колата.

— Хубаво — отговорих уморено със съзнанието, че това нямаше да помогне.