Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

С мощен скок към вратата прескочих няколко учители и се приземих с трясък в коридора. Не бях сигурна в кои кабинети са останалите от ятото по това време, затова просто се понесох по коридора, крещейки с пълно гърло:

— Бандата! Бежит! Сейчас! Бързо, бързо, бързо!

Изтичах, крещейки и колкото по-бързо можех, и по двата коридора с кабинети и видях Ръч и Зъба да изскачат от своите часове. Едновременно изпитвах тревога и яд — това беше доказателството, от което се нуждаех, за да убедя останалите, че трябваше вече да сме си тръгнали.

В коридора се появиха и други деца, учудени какво става. Ейнджъл? Слава Богу, тя изскочи от най-близката класна стая. Погледна назад към мен, кимна и се понесе към изхода.

— Макс! Насам! — На шест метра пред мен Сам стоеше на входа на празен кабинет. Направи трескаво знак с ръка. — Хайде! Оттук!

Дали обаче нямаше леко заличителски вид? Само леко — една идея по-дълги зъби, малко по-гъста коса? Не можех да преценя, но не можех да поема риска.

— Довери ми се! — каза той.

Газопровода изскочи от своята стая и едва не се блъсна в Ръч.

Сам пристъпи напред сякаш за да пресече пътя ми, но на мига проявих пословичната си решителност. Врязах се в него и го съборих на земята.

— Проблемът е — казах, — че не мога да вярвам на никого !

— Макс! — извика Зъба от входната врата.

Четиримата се спуснахме към него и заедно изскочихме на паркинга. В училището зад нас настана пълен хаос — децата се щураха по коридорите, носеха се викове, писъци и тропот.

Май е време за ваканция — помислих си аз.

— Право нагоре! — извиках.

Разнесе се рев на автомобилен двигател. Останалите от ятото скочиха във въздуха. Лъскавата кола на злобектора се носеше право срещу мен с пълна газ. Щеше да ме прегази — ако можеше.

Затичах се право срещу колата и скочих във въздуха точно преди да ме удари. Вятърът поде крилете ми, а аз разбих предното стъкло на злобектора с мощен шут. И се заиздигах на три, четири, пет метра, заковала поглед в земята.

Почти на мига той загуби управление, гумите изсвириха и колата се вряза с трясък в няколко паркирани коли.

— Яко! — обади се Газопровода.

Пруит изскочи от останките й. Лицето му беше направо лилаво от ярост.

— Нещата няма да приключат тук! — изрева той и размаха юмрук срещу мен, както обичаше да прави. — Вие сте нелеп инцидент, позорно петно, грешка! Ще ви пипнем!

— Де да получавах по петак всеки път, когато чувам това — казах и поклатих глава.

Издигнахме се по-високо. От училището продължаваха да изскачат учители. Те блъскаха пищящите деца, които уплашено се опитваха да се скрият. Някои от учителите очевидно работеха за Пруит, докато други имаха объркани и ужасени изражения.

В следващия миг добре познатият ни сив микробус долетя на паркинга, зави рязко и засипа всичко с откос чакъл. Ама разбира се — защо да не добавим няколко Заличители в сюжета! Ако сме повече, ще стане по-весело! Дали действаха в комбина с Пруит, или нещата щяха да станат интересни?

— Хайде! — казах на ятото и се понесох нагоре с всички сили.

Ари и още няколко Заличители можеха да летят, но имахме преднина. Той изскочи от микробуса, залая заповеди, а щом видя, че се измъкваме, изруга.

— Да, доста закъсня — казах аз и се издигнахме в небето, към слабото есенно слънце.

— Сега накъде? — попита Газопровода.

Висяхме във въздуха и махахме ритмично, колкото да се задържим на място. Оглеждахме се нащрек, но засега като че никой не ни преследваше.

— Трябва да се върнем у Ан — каза Ейнджъл.

— Да, съвсем набързо, за да вземем това-онова — съгласи се Ръч.

— Всъщност преди няколко дни скрих раниците ни в пещерата с прилепите. В случай, че се случи нещо подобно. И не пропуснах да взема и една от тези — добавих и извадих една от безбройните кредитни карти на Ан. — Мисля, че няма да й липсва.

— Страхотно — обади се Газопровода с облекчение. — Много съобразително, Макс.

— Затова аз нося короната — казах.

Полагах неимоверни усилия да не се развикам: „Казвах ли ви?“. Сега обаче нямаше време за това. По-късно, когато бяхме в безопасност… тогава щях да им го натякна.

— Все пак трябва да се върнем до Ан — каза Ейнджъл настоятелно.

— Енджи, рискът да се отбием, за да се сбогуваме, е твърде голям — казах.

— Не — отвърна Ейнджъл. — Тото е там.

По дяволите. За секунда се замислих дали има шансове Ейнджъл да изостави Тото, прецених, че е изключено , двамата със Зъба се спогледахме и въздъхнахме.