Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— За съжаление, не ти вземаш решенията — каза Джеб търпеливо. — Но не е нужно да ми вярваш. Може да попиташ началника ни, който дърпа конците.

— Джеб… — намеси се Ан предупредително.

— Как не се сетих! — изсмях се аз. — Я му се обади на мобилния, а аз ще почакам.

— Няма нужда. Тя е тук — каза Джеб с лека усмивка.

Хм. Единствената друга тя наоколо беше Ан.

Тя беше началникът, който дърпаше конците.

Който дърпаше моите конци.

Трябваше да се досетя.

Дали пък не го бях осъзнала дълбоко вътре в себе си? И затова така и не бях успяла да повярвам на Ан и да се отпусна? Или пък това се дължеше на пълната ми параноя, която просто отново се беше оказала полезна.

— Ти ли си тарторът? — обърнах се към нея и поклатих глава. — Не, дори не мога да се престоря на учудена. Вече не можете да ме изненадате с нищо.

— Хайде да проверим! — процеди Ари.

Беше напрегнал цялото си тяло, а очите му бяха кървясали. Свиваше в юмруци и отпускаше завършващите с остри нокти пръсти.

— Долу, момче! — сопнах му се, очаквайки всеки миг той да ми се нахвърли.

— Не разбираш, Макс — поде Ан с искрено и угрижено изражение. — Искам да взема участие в твоето формиране. Ти не си просто експеримент. За мен си почти като дъщеря.

В погледа й имаше умолителна топлина. Припомних си всички вечери, в които ни беше слагала да си легнем, както и катастрофалните й опити в готварството. Спомних си дрехите, които ни беше купила, книгите, материалите за рисуване. Прегръдката й за Ръч, когато тя беше тъжна, превръзките за ожулените колене на Гази.

Но знаете ли какво? Аз правех същото — и се справях по-добре. И за капак не бях зло.

— Предполагам, че ключовата дума в случая е почти — казах. — Част от формирането ми, а? Поздравления! Сега си част от формирането на проклетия ми гняв .

Представих си колко огорчени щяха да бъдат Гази, Ръч и Ейнджъл, когато научеха, че Ан беше затънала в тази гадост по-дълбоко и от онова изчадие на Сатаната Джеб. И изведнъж просто ми дойде до гуша. Съвсем до гуша. Поклатих глава и неусетно отпуснах мускулите на крилете си.

— Дори едни курабийки не можеш да изпечеш — казах й и скочих високо във въздуха, както бяхме правили стотици пъти.

С един скок се озовах над тях, разперих криле и ги размахах с всички сили. Едва не ги ударих — размахът ми беше три и деветдесет. Издигнах се до останалите от ятото.

— Вамонос 22 22 Vamonos (от исп.) — Да тръгваме. — Бел. прев. — казах. — Долу няма човек, за когото да си струва да останем.

Това обаче щеше да е прекалено лесно, нали?

След секунди Ари излезе от контрол. Докато се отдалечавах, чух, че започна да крещи команди. Погледнах през рамо — група тромави смръщени Заличители тежко се вдигнаха във въздуха. Само че… Хм… Всъщност не бяха толкова тромави.

— Опа… Това е новата партида, банда — извиках. — Тези се справят с летенето. По-живо!

— Към дърветата! — извика Зъба, а аз кимнах.

— Среща на пещерата — добавих. — След като се убедите, че никой не ви преследва!

Шестимата се спуснахме между дърветата и с лекота се понесохме между клоните и стволовете. Бяхме упражнявали тези маневри стотици пъти. Усещането беше върховно — като видеоигра, само че наистина. След по-малко от минута зад нас се разнесоха трясъци и викове. Няколко от Заличителите не бяха преценили размаха си и едва не бяха загубили крилете си между гъстите стволове.

Беше доста забавно.

— Никой да не докосва Макс! Тя е за мен! — чух вика на Ари.

Сериозно ли? — помислих си.

Разделихме се и всеки поведе своята група Заличители в шеметна маневрена гонитба. Иги и Гази отново летяха заедно. Иги следваше движенията на Гази на хилядни от секундата. Ейнджъл се носеше като бяла мълния на зелено-кафявия фон на гората. Зъба държеше Тото. Надявах се да не го затруднява особено.

— Време е да приключим с това — изръмжа Ари учудващо близо.

Обърнах се за части от секундата и установих, че е едва на девет метра зад мен. Добре, време беше да вдигна оборотите. Поех дълбоко въздух и се стрелнах напред, включвайки новооткритата си бързина в действие.

И за малко не се очистих , тъй като дърветата изскачаха на пътя ми далеч по-бързо от обичайното. Стегни се, Максимум — казах си мрачно. — По-бързи реакции. Ще се справиш.

Напълно съсредоточена се понесох като куршум: пред-зад-над-под дървета-клони-храсталаци. Звуците наоколо избледняха и се съсредоточих върху пътя пред себе си. С ловки странични маневри минавах през удивително тесни процепи. Няколко пъти пернах върха на крилете си и дори загубих няколко пера, от което изсъсках задъхано.