Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Щеше да отвлечеш Макс за себе си.

— Да.

Джеб отпи от кафето.

— И защо ти е да правиш подобно нещо?

Ари повдигна рамене.

— Просто искам да е само за мен. Писна ми да гоня останалите. Те не ме интересуват.

— Но Макс те интересува. На колко години си?

— На седем.

Ненавиждаше и това. Джеб така и не запомни рождения му ден.

— Но съм голям. По-едър съм от теб.

— Да. — От устата на Джеб това звучеше маловажно. — Ари, гордея се с теб.

— М-моля?

Джеб се обърна и му се усмихна.

— Гордея се с теб, сине. Впечатлен съм, че си направил свой собствен план и че си избрал Макс.

Ари се почувства, сякаш слънцето го беше огряло с целия си блясък. Но… дали не беше някаква клопка? Той изгледа Джеб недоверчиво.

— Така ли?

— Да. Само на седем си, но мислиш като възрастен. Това е невероятно интригуващо. Знаеш ли, искам да видя докъде ще ни отведе това. Ще открием къде е отишло ятото, след което можеш отново да приложиш плана си.

— Моя план?

— Да, твоя план да отвлечеш Макс. Дори ще ти помогна. Ще ликвидираме останалите от ятото, но ти трябва да заловиш Макс. Къде мислеше да я отведеш?

— На едно място.

— Ще обмислим подробностите по-късно. Междувременно си почини, хапни нещо. Вече поръчах да проследят ятото.

Ари се изправи бавно и излезе. Ако беше вярно… В гърдите му се надигна почти болезнен прилив на радост. Татко щеше да помогне. Татко каза, че се гордее с него. Щеше да получи Макс само за себе си. Беше като Коледа, рождения му ден и Хелоуин наведнъж.

Случвало ли ви се е… не, надали. Ако никога не сте летели с мишелови, вероятно няма да можете да разберете какво е. Може би ако поплувате с акули, но не в аквариум, а в океана. Това малко ще ви доближи до нашето усещане.

Погледнах Ръч. На лицето й беше изписано блаженство, а къдравата й коса се развяваше зад нея.

Току-що бяхме прекосили границата между Вирджиния и Северна Каролина. Под нас се издигаха Апалачите, по-ниски и по-обли от Скалистите планини. Бяха по-стара верига и ходът на времето ги беше омекотил. Виждате ли? Все пак бях запомнила нещо от часовете по география.

Намирахме се много високо, където въздухът беше доста разреден. Яркото слънце нагряваше гърбовете и крилете ни, а около нас се ширеха единствено небесните простори. И най-хубавото — бяхме забелязали ято ширококрили мишелови и се бяхме присъединили към тях.

Те отначало се отдалечиха, удивени от огромните грозни хищници, пръкнали се до тях, но след това отново се приближиха предпазливо. Сега се носехме между тях в рехава формация — ние шестимата и около дузина мишелова. Бях изсъскала на Тото да мълчи и да не издава нито звук. Сгушен в прегръдките на Иги, той мърдаше с черните си лапички и носът му трепкаше, докато си въобразяваше, че ги преследва.

— Каква прелест! — каза Газопровода и кривна крило леко надолу, за да опише широка окръжност около нас.

Усмихнах му се. Само преди два часа се бяхме изнесли панически от двора на Ан, докато от микробусите под нас се сипеха Заличители, стиснали пушки в ръце, а вече бяхме в безопасност, вдишвахме разредения чист въздух, заобиколени от създания, които ни служеха за пример с хищната си горда осанка, изключителната лекота и ловкост на полета и естествения начин, по който бяха допуснали до себе си същества, напълно различни от тях.

За огромна разлика от Заличителите например, които ни показваха какви да не бъдем — тромави идиоти, изпълнени със злост. Аз лично преливах от благодарност.

— Не може ли просто да останем да живеем с тях? — попита Ръч с копнеж.

— Да — вметна Гази. — И без това обожаваш да ядеш сурови катерици, змии и тем подобни.

— Уф! Бях забравила за това — тръсна глава Ръч.

— Така или иначе, не може да останем с тях — казах аз в ролята си на вездесъщ попарител на ентусиазъм. — Не сме достатъчно далеч.

— Искам да идем във Флорида. Ти обеща — рече Тото.

Мишеловите бяха посвикнали с говора ни, но гласът на Тото ги накара да осъзнаят, че е живо същество. Няколко от тях се отдалечиха на мига, като промениха позицията си срещу течението само с едно небрежно кривване на няколко перца надолу. Направиха го с такава лекота, че на мига реших и аз да опитам.

Напуснахме територията на мишеловите и те ни изпратиха с дрезгави крясъци. Отделихме се един по един и закръжахме нагоре в широка равномерна спирала, докато не се събрахме отново по-високо.

— Като синхронно плуване е — отбеляза Гази доволно.