Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Никъде няма да ходит… — започна той, но Ари го удари с юмрук, без дори да поглежда. Мъжът издиша тежко и се преви на две.

Ари излезе необезпокояван през изхода. Разпищяха се аларми и прозвуча металически глас:

— Вие задействахте охранителната ни система…

Ари чу само това, защото вече беше излязъл на паркинга. Започна да натиска стрелките с палци. Прекрасен ден. В ума му се завъртя любима негова песен и той започна да нарежда полугласно: „a kid who refuses to respect adults“ 25 25 „Дете, което отказва да слуша възрастните“ — стих от песента „Brain Damage“ на Еминем. — Бел. прев. .

Беше се сдобил със своя собствена компютърна игра. Което беше върхът. И си я беше взел сам. Нямаше нужда някой да му подарява каквото и да било.

Унесено долови някакво раздвижване зад себе си и се обърна. Пред него се изпречиха невъоръжен охранител, стиснал в ръка палка, и четирима продавачи, чиито лица бяха червени почти колкото елеците им. Ари въздъхна. Защо винаги усложняваха всичко? Е, той щеше да опрости нещата съвсем скоро.

Завъртя се и даде тласък на пълното преобразяване. Както обикновено, не беше много приятно — сякаш го разпъваха във всички посоки, докато ставите му започнаха да пращят. Челюстта му се удължи, очите пожълтяха, от венците му поникнаха дълги и остри кучешки зъби. Той вдигна косматите си ноктести лапи във въздуха. Червената игра изглеждаше нелепо в едната от тях.

— Гр-хр-р-а-а!

Беше се упражнявал пред огледалото — да реве, разперил нокти, оголил зъби в ядно изражение. Представляваше ужасяваща, гротескна картина, която постигна желания ефект — всички застинаха по местата си. И зяпнаха потресени.

Ари се ухили с пълното съзнание колко ужасяваща беше вълчата му усмивка. Изглеждаше като кошмар, като най-ужасния кошмар на хората.

— Гр-рхр-р-ра-а-а! — изрева отново и разпери ръце още по-високо.

Това свърши работа. Продавачите побягнаха, а охранителят сложи ръка на гърдите си и пребледня.

Ари се изсмя и побягна през паркинга. Щом се скри от погледите на хората, разпери тежките си тромави криле и излетя.

Беше се сдобил с прекрасна игра.

За през нощта се установихме в щатския парк „Генерал Кофи“ недалеч от Дъглас, Джорджия. След няколкоминутно разузнаване двамата със Зъба намерихме вдлъбнатина в една варовикова скала.

— Не е чак пещера, но е прилично — каза Зъба.

Огледах я и кимнах.

— Вътре ще сме на завет. Мисля, че няма да вали — небето е ясно.

Понечих да доведа и останалите, но Зъба ме задържа.

— Добре ли си? — попита. — Какво стана при Ан?

И изведнъж спомените ме заляха като вълна — от целия ден. Училището, пълно с… врагове, учители, Пруит. Подозрението, че Сам е Заличител. Бягството от къщата на Ан и прозрението, че тя носи вина за голяма част от неприятностите ни.

Внезапно изгубих сили.

— Нищо по-различно от обикновеното.

Което беше тъжната истина.

— Какво има във Флорида? — попита той. — Защо Ейнджъл иска да идем там?

— Не знам. Може би просто заради „Дисни Уърлд“? — погледнах го. — Мислиш, че има и друго?

Той се намръщи и поклати глава. Забелязах, че косата му отново беше дълга — щурата му прическа от Ню Йорк беше прораснала. Сякаш се беше случило преди цяла вечност.

— Не знам какво да мисля — отговори той. — Омръзна ми все да трябва да мисля. Разбираш ли ме?

— Абсолютно — кимнах и разтрих слепоочията си. — Търсенето на родителите ни, ситуацията с Белите престилки, спасяването на света… Уморих се от всичко това.

Зъба отмести поглед.

— Готов съм да забравя всичко. Виж какво стана с Иги. Вече дори не искам да знам. Просто ми омръзна да бягам. И ми липсва, че не мога да пиша в стария си блог. Наистина.

— Да помислим има ли начин да го постигнем. От Флорида може да излезем в океана и да потърсим някой самотен остров. Може първо да проучим. — Замислих се. Идеята изобщо не звучеше зле. Щяхме да сме в безопасност. Да си починем. Да се излежаваме на плажа и да хапваме кокосови орехи. Ейнджъл щеше да внушава на рибите да се принесат в жертва за вечерята ни. Щеше да бъде райско.

Това, че изобщо отделях време да обмисля подобна идея, показваше, че съм изпаднала в наистина дълбоко отчаяние. И че съм загубила връзка с действителността.

— Хайде още веднъж — примоли се Иги.

— Не — отсече Газопровода.

— Още веднъж.

— Не. Не е интересно. Ти винаги печелиш, ей така.

Със Зъба се спогледахме и завъртяхме очи. Двамата се разправяха цяла сутрин.