Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Не беше заради това, Гази. Просто ми се изсипаха някакви неща.

— Какви? — попита Иги.

Въздъхнах тежко и избърсах очи.

— Неща. Гласът в главата ми. Непрекъснатото бягство. Училището. Ан. Ари. Джеб. Непрекъснато ми повтарят, че трябва да спася света, но дори не знам как и от какво.

Ейнджъл ме потупа по коляното.

— Ами, от момента, след като всичко се взриви и повечето хора измрат. Ние сме по-силни, а и можем да летим, така че ще напуснем взривените части и ще си намерим някое хубаво местенце, което не е взривено или опесто… упосте…

— Опустошено? — предложи Иги и Ейнджъл кимна.

— Да, точно. И тогава ще продължим напред, въпреки че почти няма да има хора.

Ейнджъл сякаш беше пуснала бомба. Настана мълчание. Вторачих се в нея.

— Хм… Къде чу това, миличка?

Тя седна на пети и прокара пръсти по хладния пясък.

— В Училището. Нямаше да ми го кажат, но го усетих в мислите им — рече небрежно и се зае да копае ров за пясъчен замък.

— Кой ще взриви света? — попита Газопровода възмутено.

Ейнджъл повдигна рамене.

— Много хора могат да го направят — имат големи бомби. Някоя държава може би. Хората в Училището обаче мислеха, че ще го стори една-единствена компания. Бизнес компания. Мислеха, че ще взриви по-голямата част от света. Може би дори по погрешка.

Хм, нещата приеха интересен обрат.

— И как се казваше компанията? — попитах.

Ейнджъл зарея поглед в далечината, повдигна вежди и рече:

— Не си спомням. Беше като името на някакъв елен. Газела например. Може ли да вляза и да поплувам?

— Да, разбира се — отговорих разсеяно.

Ейнджъл радостно извади банския си от раницата и се втурна към водата заедно с Тото. След секунди той дотича обратно, тръсна козина и заяви:

— Водата е ледена.

Вдигна нос, подуши въздуха и се запъти да изследва някакви скали.

След като му кимнах одобрително, Гази също се втурна към брега, хвърляйки дрехите си по пътя. Ръч и Иги седнаха на една скала. Поровиха в раниците си и извадиха по една вафла с ядки.

— Това се казва изненада , а? — обърнах се към Зъба, когато останахме сами.

Той поклати глава и прибра останалите превръзки в раницата.

— Да. Определено.

— Откога го знае? Защо досега не е ставало дума?

— Например защото е на шест години и се вълнува повече от плюшеното си мече и кучето си? Знам ли. Освен това не можем да бъдем сигурни, че е разбрала точно какво чува. Възможно е да е объркала нещо.

Замислих се.

— Дори и чутото да е отчасти грешно, не виждам с какво би могла да сбърка идеята за взривяване на целия свят. Да не забравяме, че сме създадени, за да оцеляваме при бедствия. Съвпада с всичко, което Джеб ми повтаря.

Зъба въздъхна.

— И сега какво?

— Не знам. Трябва да помисля.

Умълчахме се. Ръката ми пулсираше.

— А с теб какво стана? — попита Зъба накрая.

Нямаше как да се престоря, че не разбирам за какво говори.

— Просто… Много съм уморена. Гласът взе да ми досажда с приказки за съдбата ми, как трябвало да се заема сериозно със спасяването на света. Понякога ми идва в повече.

Никога не бих направила подобно признание пред останалите. Разбира се, бих им казала, че съм изтощена, но да им доверя, че не знам дали бих се справила? Никога.

— Карам на чист адреналин без ясен план. Ден след ден просто се опитвам да опазя ятото и да не позволя да се разделим. А върху мен непрекъснато се стоварва какво ли не — все откъслечни парчета от пъзел, които при това не пасват в обща картина. Дойде ми в повече.

— Парчета като Ари, Джеб, Ан и Гласа?

— Да. Всичко. Всичко, което ни се случи, откакто напуснахме дома си. Не стига, че не знам какво да правя, а на всичкото отгоре трябва да се преструвам, че знам, по дяволите.

— Просто да се махнем — предложи Зъба. — Да потърсим някой остров. Да излезем от играта.

— Звучи прекрасно — казах бавно, — но ще трябва да навием и останалите. Почти убедена съм, че по-малките все още се надяват да намерят родителите си. А аз искам да науча повече за тази компания, за която е чула Ейнджъл. Защо… ти не се заемеш с варианта с острова, а аз ще се съсредоточа върху останалото?

Досега не бях предлагала да си поделя водачеството с друг. Всъщност чувството не беше лошо.

— Ами, става — отговори Зъба.

Останахме загледани няколко минути в Ейнджъл и Гази, които си играеха на вълните до брега. Учудих се, че не им става студено, но явно се чувстваха добре. Иги и Ръч се разхождаха по плажа. Тя му подаваше различни по форма раковини, за да може да ги усети. Дощя ми се времето да спре тук , точно тук, точно в този момент, завинаги.