Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Трябваше да му кажа още нещо.

— Съжалявам. За по-рано.

Зъба ме стрелна косо с тъмните си, както винаги загадъчни очи. И се обърна обратно към водата. Не очаквах нещо повече. Зъба никога не…

— Почти ми докара инфаркт — рече той тихо. — Когато те видях потънала в кръв…

Запрати един камък надолу по плажа.

— Съжалявам.

— Не го прави друг път.

Преглътнах.

— Няма.

И в този миг нещо се промени, но не бях сигурна какво точно.

— Ей! — викна Ейнджъл, застанала във вода до коленете. — Мога да си говоря с рибите!

Нямах предвид това.

— Можеш какво? — попитах, като се надигнах и се приближих до водата.

— Мога да говоря с рибите! — заяви Ейнджъл радостно. По източеното й слабо тяло се стичаха струйки вода.

— Покани една за вечеря — присъедини се към нас Зъба.

Газопровода тръсна глава като мокро куче.

— Не е вярно ! — каза.

— Само гледай! — каза Ейнджъл и се гмурна под повърхността.

Ръч и Иги също се бяха приближили.

— Какво, сега и с рибите ли може да говори? — попита Иги.

Внезапно, без предупреждение, близо двуметрова акула се показа над водата на около два метра от Гази и разтвори паст. Останахме безмълвни — бяхме обучени да не викаме при опасност, но съм сигурна, че всички крещяхме наум. Скочих във водата, сграбчих Гази за ръката и го повлякох към брега. Беше скован от страх и сякаш тежеше двойно. Очаквах всеки момент да усетя болка и акулата да отхапе единия ми крак.

Ейнджъл се подаде над водата. Трескаво й дадох знак да се спасява право нагоре, а тя се разсмя и викна:

— Той ми е приятел! Просто ви казва „Здрасти!“.

Акулата беше описала кръг и сега се носеше право към нея. Сърцето ми щеше да изскочи — ами ако се беше заблудила и всъщност не можеше да говори с рибите?

— Май е по-добре да им помахаш — каза Ейнджъл на акулата.

Напрегнах мускули, готова да се изстрелям над водата, за да я спася.

И в този миг акулата буквално се извърна настрани пред очите ни, подаде се малко над водата и помаха леко с перка.

— Мамк… — пое Гази, но го прекъснах навреме:

— Гази!

— Някой няма ли да ми каже какво става, по дяволите? — обади се Иги.

— Ейнджъл току-що накара една акула да ни помаха с перка — обясни Ръч оглупяло.

— Какво? М-моля?

Внезапно в плитчината около Ейнджъл изникнаха още три акули. Четирите риби се завъртяха заедно настрани и размахаха перки.

Ейнджъл се смееше.

— Не е ли страхотно?

Тото доприпка до мен.

— Върховно! Накарай ги да го направят пак!

Коленете ми омекнаха. Имах нужда да седна.

— Прекрасно, скъпа — казах, като се опитах да прозвуча спокойно. — Сега би ли помолила акулите да си тръгват?

Ейнджъл повдигна рамене и отново проговори на акулите. Те се обърнаха бавно и поеха навътре.

— Това беше наистина жестоко ! — каза Тото.

Ейнджъл дотича на брега. Тото я близна по крака, но взе да плюе:

— Уф! Солено!

— Значи Ейнджъл говори с рибите, така ли? — рече Иги предпазливо. — И каква е ползата от това?

Трябваше да продължим — скоро щеше да мръкне и се нуждаехме от подслон. Притесненията на повечето деца на моята възраст са свързани със следващото контролно по математика или с това, че техните са им ограничили разговорите по телефона. А аз се тревожех за подслона, храната и водата ни. Дребните глезотии на всекидневието.

Вече бяхме над Северна Флорида. По брега проблясваха милион светлинки — къщи, магазини, коли, които се движеха в нишка като кръвни телца по нечия вена. Така де, в случай, че кръвните телца имаха мънички фарчета.

Под нас обаче се беше ширнало голямо неосветено пространство. По принцип тъмнина = липса на хора. Спогледах се със Зъба и той кимна. Започнахме да се спускаме.

След няколкоминутно разузнаване установихме, че това е горско стопанство „Окала“. Изглеждаше обещаващо. Снижихме в сумрака и предпазливо се спуснахме през тесните пролуки в короните на дърветата. И се озовахме във вода.

— Ух!

Затънах над глезените в кална вода, заобиколена от коренища на кипариси и високи борове. Огледах се — на няколко метра имаше суха земя. Поех с джвакане към нея. Ръч и Иги се появиха над мен и побързах да им викна:

— Наляво!

— Тук ми харесва — огледах се в бързо сгъстяващия се мрак. — Лесно можем да избягаме право нагоре през дърветата, а и е почти невъзможно някой да ни открие по сушата.

— Моят дом е моето блато — рече Газопровода, а аз се усмихнах.