Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Натоварихме се в джипа и Ан подкара към училището, скована като стоманен прът.

— Ще се обадя и в полицията — каза и ме изгледа в огледалото.

— Както искаш — отвърнах на прага на избухването. — Защо не разпечаташ снимката му по кутиите за прясно мляко? Поредното изчезнало дете, а? Тук и без това е пълно с тях.

На лицето на Ан в огледалото се изписа смайване и едва ли не… страх ли беше това? Интересно, че след тази реплика забрави за темата.

Което означаваше какво точно?

— Готови! Всички знаете заповедите си — излая Ари и разкърши рамене под черното си кожено яке. Зад волана беше друг Заличител, а отзад в микробуса бяха приклекнали още дванайсет.

— Влизаме, хващаме мутантите и се изнасяме. Прецизно като хирурзи, ясно ли е?

— Ясно — промърмориха няколко Заличители.

Хващате мутантите живи — напомни му Гласът му.

— Не забравяйте — трябва да ги заловим живи — каза Ари и се ухили нетърпеливо при мисълта за онова, което предстоеше. — Никой да не докосва Макс. Тя е за мен.

Замлъкна в очакване Гласът да вметне още някой съвет, но той замълча.

Потри ръце — вече изгаряше от желание да усети как юмруците му се сливат с лицето на Макс. Вярно, баща му беше заръчал да му отведат Макс жива — имаше още какво да проучи в нея. Единственото, което Ари искаше да проучи обаче, беше колко голям ковчег ще й трябва. И знаеше как да го организира — въпреки заповедите, един от Заличителите „прещраква“ и започва да избива всичко по пътя си. И преди Ари да успее да го спре, онзи изтръгва гръкляна на Макс. Джеб щеше да убие Заличителя, Макс също щеше да е мъртва, а Ари щеше да излезе герой.

Планът беше безупречен.

От друга страна… ами ако Макс „изчезнеше“? Не можеше ли да я откара на място, където никой да не я открие, а тя самата да не може да избяга? Каза си, че знае подобно място. Ако Макс беше затворена без изгледи за бягство и ако единствено той я държеше жива с храна и вода — тогава щеше да свикне с него, нали? Дори щеше да му бъде благодарна. Щяха да бъдат само двамата и никой нямаше да им нарежда какво да правят. Щяха да се сприятелят. Макс щеше да го обикне. Можеше да играят на карти. И тя да му чете. И да си играят навън.

Това определено звучеше като най-добрата идея за годината, а и знаеше идеалното място за целта, откъдето тя нямаше да може да избяга. Така де, след като й отрежеше крилете.

— Имам още едно съобщение — заяви господин Пруит и измери събраните пред него ученици с убийствен поглед.

Бяхме в училищната зала на обичайното понеделнишко събрание, по време на което злобекторът ни заливаше със злобата си. Тук поне я разпределяше поравно — не беше насочена само към ятото. Досега беше свистял ядно каква кочина сме били оставили в столовата, какви проклети малки крадци на канцеларски материали сме били и как той се съмнявал, че сме можели да използваме тоалетните като нормални човешки същества. Този определено не беше с всичкия си.

— Един от учениците ни е изчезнал — каза господин Пруит и като че се втренчи право в мен.

Придадох си невинно изражение. Кой, моя милост?

— Джеф Уокър — продължи той. — От девети клас. Сигурен съм, че всички се сещате за кого говоря — нищо, че беше нов ученик. Извикахме специализиран детективски екип — допълни той и ме изгледа с присвити очи.

Постарах се изражението ми да не издава нищо.

— Но ако някой от вас го е виждал, знае нещо, или има каквато и да е информация, сега е моментът да я сподели. Ако по-късно научим, че някой е знаел нещо, но не ни го е казал, определено ще му се стъжни. Ясно ли е на всички?

Децата закимаха объркано.

Много от тях се обърнаха към нас със Зъба и към останалите от ятото, тъй като бяхме „братята и сестрите“ на Иги. Усетих се, че е редно да си придам разстроен, разтревожен вид и смених изражението си.

— Свободни сте — изстреля злобекторът. От неговите уста прозвуча като смъртна присъда.

Скочих на крака, нетърпелива да изляза от претъпканата зала. В коридора ме застигна приятелката ми Джей Джей.

— Ужасно съжалявам, Макс — каза тя с угрижен вид. — Какво стана?

Може да ви се стори удивително, но не си бях подготвила история. В извратения объркан свят, в който живеех, това някой да се пръкне от нищото или да се изпари безследно беше всекидневие. Мисълта, че изчезването на Иги би могло да разстрои и разтревожи и други хора освен Ан, някак ми беше убягнала.

Добре, тук се издъних. Признавам.