Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Моля? — бе изпискала Ръч. — Как така „не си сигурен“?

— Говорили сме за това и преди — бе й отвърнал Иги замислено. — Имам предвид, че съм сляп. И имам криле. И съм странен мутант, какъвто не са виждали през живота си. Може би биха се зарадвали на оригинала, на човешкото ми „аз“, но…

Точно това мислех и аз. Лично за себе си подозирах, че дори и да намерехме информация за родителите ми, вероятно не бих пожелала да застана на прага им. А и те надали биха ме приели обратно.

— Разбирам — бях казала. — Но решението е твое. Ще го подкрепим, независимо какво избереш.

— Нека помисля до утре — бе заключил Иги.

— Разбира се.

И така, беше помислил, беше решил, че ще идем и ето — готови бяхме.

Зъба отвори широко прозореца в моята стая. Ръч се покатери на перваза и се понесе във въздуха. Слънцето проблесна по светлокафявите й криле, тя улови въздушното течение и се издигна в небето. Един по един я последвахме. Аз излетях последна.

Усещането да летим посред бял ден беше необичайно, но днес бе специален ден. Щяхме да заведем Иги при родителите му. При истинските му родители.

Нямах никаква представа какво щеше да излезе от това. Денят можеше да бъде изпълнен с невероятна радост или със сърцераздирателна мъка. Дори и да завършеше щастливо за Иги, тъгата щеше да покоси останалите, защото щеше да се наложи да се разделим с него. А поне за мен и самата мисъл за това беше изключително тъжна.

Не бяхме говорили кой знае колко за предложението на Ан да ни осинови. За мен лично не си струваше дори да мисля за него. Зачудих се дали някой от по-малките не е на друго мнение и си казах, че, рано или късно, ще да разбера. Вероятно рано.

След двайсет минути се озовахме на тротоара срещу къщата, до която бяхме отишли двамата със Зъба преди няколко дни. Беше денят след Деня на благодарността, така че се надявахме и двамата да са си вкъщи.

— Готов ли си? — попитах Иги и го хванах за ръка.

Единственият начин да се справя с това беше да не мисля за общата картина. Трябваше да поемам нещата едно по едно.

Иги кимна сковано, втренчил незрящите си очи право пред себе си, сякаш ако се напънеше достатъчно, щеше да успее да види къщата на техните. Наведе се и прошепна в ухото ми:

— Страх ме е.

Стиснах го за ръката и отвърнах:

— В противен случай щях да те взема за луд. Но ми се струва, че ако не го направиш, съмненията няма да те оставят цял живот.

— Знам. Знам, че трябва да го направя. Но…

Нямаше нужда да казва повече. Преди четиринайсет години родителите му бяха загубили съвършено малко бебе. Сега Иги се извисяваше на близо метър и осемдесет, беше сляп, а определението „генетичен хибрид“ беше направо ласкателно.

Поклати глава и изпъна рамене.

— Хайде, време е.

Шестимата пресякохме улицата. Излязоха облаци и задуха студен вятър. Пристегнах яката на Ейнджъл плътно около брадичката й и я увих в шала. Тя ме погледна сериозно. В сините й очи се четяха същите надежди и страхове, които измъчваха всички ни.

Натиснах звънеца. Толкова бяхме напрегнати, че ни прозвуча като гигантски гонг. След няколко секунди вратата се отвори и пред мен се изправи жената отпреди няколко дни. Тя приповдигна леко вежди, сякаш беше разпознала физиономията ми и се опитваше да си спомни откъде.

— Ъ-ъ… Здравейте… госпожо — започнах аз с гладкия глас, който разрешаваше всякакви ситуации. — Видях ви по телевизията и разбрах, че сте загубили сина си?

По лицето й пробяга тъга.

— Да?

Отстъпих, така че да види Иги.

— Мисля, че това е той.

Добре де, не съм много деликатна.

За секунда жената се смръщи, сякаш на ръба да се ядоса, че бъркам в раната й, след което обаче погледна към Иги и ядът й премина в объркване.

Когато ги видях един до друг, приликите бяха още по-очевидни. Кожата им беше един и същи цвят, имаха еднаква структура, еднакви скули и брадичка. Жената премигна. Отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Сложи ръка на гърдите си и зяпна Иги. Отново го стиснах за ръката — нямаше представа какво става и беше скован в мъчително очакване.

После се появи мъжът. Жената отстъпи и посочи безмълвно към Иги. Въпреки че приликата с жената беше поразителна, в лицето му се долавяха и някои от чертите на мъжа. Носът и формата на устата му бяха същите. Мъжът се втренчи в Иги, после огледа и останалите от ятото.

— Как… — започна сразено.

— Видяхме ви по телевизията — обясних отново. — Мислим, че това може да е изчезналият ви син, отпреди четиринайсет години.