Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Четвърт час по-късно се бяхме наредили в трапезарията. Всичко изглеждаше просто бижу. На масата имаше бяла покривка, салфетките също бяха от бял плат. Бяхме запалили свещи. Вечерята изглеждаше досущ като картинките по опаковките.

Гази беше хванал вилицата и ножа си в ръце и ги беше подпрял на масата. Изгледах го и поклатих глава. Той ги върна на мястото им.

— Искате ли всеки по ред да изкаже благодарностите си? — предложи Ан. — Ариел? Ще започнеш ли?

— Ами…

Ейнджъл ме погледна, а аз се усмихнах притеснено.

Просто се постарай, миличка, но без да издаваш нищо.

Тя ми кимна неуловимо.

— Благодаря за семейството си — каза и посочи към нас. — Благодаря, че имам куче. Благодаря, че Макс се грижи за мен.

След което сякаш се опомни, че и Ан е на масата, и добави:

— И съм благодарна за хубавото прекарване тук. Много ми харесва.

Ан й се усмихна.

— Благодаря. Зефир?

— Ами, благодаря за всичкото това ядене — каза Гази. — А, и за семейството ми. И че съм тук.

— Кристал?

— Благодаря за храната и за моите братя и сестри — каза Ръч. — И благодаря, че имам големи кафяви очи и дълги мигли. Благодаря, че имахме възможността да останем тук известно време. Благодаря за MTV. И за желираните мечета.

— Добре — кимна Ан. — Джеф?

— Ами, същото като Зефир — Иги забарабани с пръсти по масата. — Сега е Зник.

По изражението на Зъба предположих, че би предпочел да е на зъболекарския стол.

— И аз същото. Семейството, храната, подслона.

Тъмните му очи се спряха на моите. Лицето му почервеня, сякаш го беше връхлетяла една от горещите вълни.

Мой ред. Бях благодарна за много неща — но не исках да споменавам нито едно от тях пред Ан. Наум благодарих за това, че всички сме заедно и сме здрави. Бях изключително благодарна, че Ейнджъл отново е с нас и че сме на свобода, а не в Училището. Благодарих, че в този миг не ни нападаха Заличители. Бяха ни се случили лоши неща, вероятно щяха да ни се случат и още, но не и в момента. Разбира се, не бях толкова глупава, че да приема това за даденост.

— Хм… Благодарна съм за времето, прекарано тук — казах. — Беше наистина прекрасно. И, разбира се, благодарна съм за семейството си и за изобилната храна.

Ан направи пауза, сякаш за да се увери, че никой не иска да добави нещо.

— Мой ред е. Благодаря на всички ви, че ми помогнахте с вечерята за Деня на благодарността. Не бих се справила сама.

Не думай — помислих си аз.

— Това, че заедно приготвихме тази вечеря, има голямо значение — продължи Ан. — Нямам деца и не съм свикнала с тези неща. Последните няколко седмици с вас тук ме накараха да осъзная какво изпускам. Харесва ми, че моят живот се върти около вашия. Звучи удивително, но това, че трябва да се грижа за сюрия деца, е прекрасно.

Тото ме близна по крака под масата. Едва не извиках, а той изхихика отдолу.

— Пълен хаос, купища работа и разходи, родителски срещи… Всяка вечер си лягам смачкана, със съзнанието, че на следващия ден ме чака абсолютно същото. — Изгледа ни и се усмихна. — И все пак не бих избрала нищо друго.

Добре, признавам, че речта й се получи добре. Наистина.

— Така че искрено се надявам този Ден на благодарността да е едва първият от дълга поредица Дни на благодарността, които ще споделя с вас. — Тя отново ни се усмихна и задържа поглед върху Ейнджъл. — Защото бих искала да осиновя всички ви.

— Точно — да се отблагодарим за онова, което имаме, като го изоставим — измърмори Газопровода.

— Гази, казах ти — не си длъжен да идваш — отговорих аз.

— Много ясно, че ще дойда — каза той, докато завързваше маратонките си. Новите маратонки, купени му от Ан.

— Не мога да повярвам — каза Ейнджъл и подскочи на леглото ми.

— Всички си мечтаехме за този миг — каза Ръч с лека тъга, след което стрелна Иги с поглед. — Радвам се, че се случи на теб, Иги. Искам да кажа, би било прекрасно да се случи на всички ни, но като за първи път се радвам, че се падна… — Млъкна, сякаш беше усетила, че приказва излишно.

— Благодаря.

Иги седеше напрегнато, вече обул обувки и нахлузил якето си. Лицето му руменееше, а дългите изящни пръсти барабаняха нервно по коленете му.

Предишната вечер, след като обилната вечеря за Деня на благодарността се беше слегнала поне отчасти, двамата със Зъба бяхме разкрили на останалите вероятността да сме намерили родителите на Иги. Те бяха онемели.

— Искаш ли да ги видиш? — бях попитала Иги.

— Да, разбира се! — бе отвърнал той, след което бе сключил вежди. — Не съм сигурен.