Андрей Велков - Хроники на звеното

- А бе бай Хуй, две неща да ти кажа. - Взе бутилката уиски и отпи директно от нея; кукловодът го изгледа презрително, ама на Михаил му беше баш през оная работа дали някой го гледа презрително. - Първо, черпя те с тая песен, за теб са я писали наш’те момчета, за теб и за всичките путки, които са се нароили след теб, ше ти еба майката, глупак. И второ. - Доближи се до него и му прошепна тихо на ушенце: - Пич, направо ми се повръща от теб. Гнус ме е. - После се обърна, пак тресна сериозен гълток от бутилката и викна към Долф, който дремеше на едно кожено диванче: - Долфи, опаковай го и тоя изчеп и го заври при охранителчетата му

Мишката погледна към Петър, който вдигна палец утвърдително.

- Утре ще го хванем да звъни по телефона, защото ще има да спуска чадър над схемите ни за довиждане. Бахти боклука, бахти боклука...

(След няколо дни)

Пиеха питиета на Паметника, както бяха правили стотици пъти преди. Слънцето скоро щеше да залезе, но беше топло, точно толкова, колкото да е приятно. Пешо и Ивака си говореха с две симпатични, малко повечко татуирани мацки, а Мишо, след като се беше пречукал на рампата със скейта, реквизиран от новите попълнения хулигани, доволно пафкаше от едно слимче и явно се радваше на одраното си коляно. Защото човек колкото повече пораства, толкова по-рядко си разбива коленете (вече не прави толкова бели сигурно), и когато му се случи да си ги разбие, може, вместо да го боли, да му стане готино, спомняйки си за детството. Те, децата, сега не си разбиват коленете толкова често де, защото в интернет други неща можеш да си разбиеш.

Татуираните мацки изчезнаха за бира, а висшият мениджмънт на „Звеното“ се размаза на топлите камъни на Паметника. Петър се загледа в близката сграда на Университета и се замисли какво ли би станало, ако оная тъпа секретарка някога се беше смилила над него и го беше пуснала да си запише семестъра. Късно обаче беше либе за китка, един вид. Влакът беше тръгнал, и то към друга гара. Пресегна се, взе джойнтчето от Михаил и си дръпна.

- Е, пичове, беше доста емоционално, не мислите ли?

Иво отпи от чашата си с мента (то не беше само мента, а коктейл, който съдържаше сто грама мента, сто грама водка, долети със спрайт) и се разсмя.

- А бе направо беше ебаси циркът. Какви неща се случиха през последните години, никога не съм си представял, като бяхме лапета и си играехме на фишки пред блока, че ще станем най-големите престъпници, които нашата мила родина е виждала, мислех си тогава, че ще стана максимум инженер, а виж каква кариера...

Мишо си забърка същата като Ивовата напитка и въздъхна.

- Не мога да си представя, пичове, че това ни е последното поркане на Паметника, а и в Мордор по принцип. Толкова сме се сраснали с този град, че направо не мога да проумея, че съвсем скоро няма да ни има в него. - Изпи половината от напитката и доля мента догоре, ама с връх я доля направо. - Петре, копеле, всичко ли е уредено, сигурен ли си, да не стане някоя насирация на финиша?

Пешо му се усмихна и кимна.

- Не се коркай, копеле, всичко е ток и жици. Утре, когато се пооправим, ставаме, отиваме на сватбата на Марто Рахнев в Осигилиат, правим к’вото правим там, цепим си насам и... действаме.

Плана го бяха бистрили последните няколко дни. Имаше две опции - да останат и в един момент да умрат, което беше неизбежно с оглед последното развитие на нещата, или да изчезнат, така категорично да изчезнат, че никой да не тръгне след тях. Цяла нощ и цял ден мислиха в къщата на шибания Никита. Хубавото на това, че мислиха там, беше, че можеха да си смазват мислите с отлежалите питиета, направо изкъртиха бара на стареца кагебист. Доста говориха, доста мислиха, доста спориха, покрещяха си малко, но на финала всички се съгласиха с Петър, че е наложително да изчезнат. Нямаше как да останат и да оцелеят. То не беше живот да ходиш с десет души охрана, да се оглеждаш през цялото време и да се съобразяваш с всичките лайняни подробности, с които трябва да се съобразяват мутрите от висшия ешалон. Грам не беше оферта техният живот; те можеха и да си се кефят, но нашите пичове въобще не ги блазнеше този начин на съществуване. Та съответно викнаха Кольо Агента, викнаха и Арни и Слай, които, защото си бяха свръхчовеци, се бяха самоизписали от лечебното заведение, събраха и средното ниво мениджмънт на „Звеното“. Цялата среша протече в големия хол на Никита, който през това време пазеше дрешника, правейки компания на своите бодигардове. Бяха го пуснали само да се обади по телефона и да каже, че отива на риба и да не го безпокоят една седмица, после го бяха накарали да звънне на още няколко телефона, за да омъгли схемите им и да им спечели време, и накрая пак го бяха заключили. Старата комуняга още ги гледаше гадно, обаче те спряха да му обръщат внимание.