Андрей Велков - Хроники на звеното

Варела, който не беше пускал бутилката „Джони“, загаси двигателя, излезе от колата и махна на Рачо да се приближи.

- Колко души, колко мацки, колко пари? Говори, парцал...

- Има трима наши вътре - двама охрана и един нещо като управител. То им личи кой какъв е, единият е по-голям от твоите горили...

- К’во каза? - погледна го строго Долф.

- Нищо, нищо - усети се мистър Симитли, но вече беше късно, защото поредният шамар го свали на земята. Този път не изпадна в безсъзнание, което си беше истинско постижение.

Варела стъпи върху гърдите му и изръмжа:

- Продължавай да говориш!

- Има десетина момичета - бръмчалки са. Те са си наши, добре работят, дресирани са вече, от бая време са тук. Закачени са на хероин повечето и са послушни, а тия, дето не слушат, Шопара ги оправя...

- К’во е Шопара бе, харпун?

- Охраната е, той е приятел на Плъха от казармата. Тогава бил сто и двайсет кила, сега е сто и седемдесет. Много яде. Тука седи най-много, ама като има екшън, го вика, викаше - поправи се Рачо - Плъха да помага...

Долф и Силвестър се спогледаха и се ухилиха.

- Май че ядем свинско с теб, барато, така ми се струва.

Варела им махна да мълчат.

- Има ли още, бе, не ме карай повече да те питам!

Рачо изквича, защото самбистът премести кубинката си върху слънчевия му сплит и усили натиска.

- Нали ти казах, бате, има в мазето още петнайсетина - май са толкова, може и да бъркам с една-две, ама са толкова некъде новите пички. Те са пресни, сега са гепени от провинцията и ги дресираме в мазата. Още се опъват некои, ама после бързо окапват.

- А бе ти за к’во говориш, бе? К’во дресиране?

- Бате, сега са дръпнати пичетата и още не слушат. След неколко седмици ще ги пуснем да жужат, малко да се позакачат на кафевото, да им направим малко снимки още как ги шиба Шопара, малко още бой да изядат и ще омекнат. Сега ако ги пуснем да бръмчат, може да отхапе некоя на некой клиент кура, на мен на една предишна партида за малко да ми се случи... - Рачо дори се засмя, сякаш беше казал нещо изключитено смешно, но смехът му рязко спря, когато върхът на кубинката на Варела се вряза в слепоочието му и го нокаутира.

- Долф, вкарай тоя боклук в багажника и като свършим тука, искам да се затвори в някоя стая в подземието. От най-далечните. Ще го подържим с неговата пача няколко седмици, може да е пропуснал да ни каже още нещо. Виж как изпусна да ни съобщи, че отвличат момичета и ги продават после, тези мърши... - И Варела ритна за последно касиера на Плъха.

Долф хвана с една ръка мистър Симитли, отвори багажника и го метна вътре като торба с боклук. Тресна капака и погледна очаквателно Варела.

- Кажи к’во ще правим, Варелче? Мноо искам да го видим тоя Шопар.

- Ей сега ще ти кажа какво правим, батенце. - Варела остави бутилката уиски на покрива на колата и се разтегна, както правеше преди спаринг. - Влизаме вътре, убиваме мъжете от бой и се разбираме с момичетата, ей т’ва правиме...

Долф кимна одобрително, Силвестър вдигна палец, облегна се на колата и взе бутилката уиски.

- Я дай да фрасна и аз едно от това, чуждоземското, за отскок. - Отпи една глътка и отвратен, сбърчи нос. - Брат ми, требе да си носим ракия следващия път, предлагам, тея помии не стаат.

Варела се ухили. Колкото повече опознаваше братоците, толкова повече му допадаха. Най-много харесваше факта, че в тях нямаше капчица фалш. Бяха истински през цялото време и не се правеха. Бяха си просто те самите. Тук и сега.

- Аре да влизаме и ще се оправим в движение. Гледайте да не опухате някой пациент, то е рано, ама не се знае...

Влязоха в тесен и тъмен коридор, в чийто край имаше врата, изпод която се процеждаше светлина. Варела я отвори и се озова в помещение, смърдящо на мухъл. Някога тук свиреше на пианото. Сега се чуваше гадно турско маане. Махна на братята да го изчакат в коридора. Зад бюро до вратата седеше дребно и невзрачно типче, което отегчено четеше вестник. Когато видя Варела, веднага започна да рецитира. Звучеше като робот от стара руска фантастика.

- Здрасти, пич. Чисти са момичетата, хубави, трийсет марки свирката, петдесет марки половин час ебане, осемдесет марки цял, а за триста си я вземаш у вас. Ей ги е каките, харесай си, парата - при мен.

Варела кимна, после хвана масивния телефон с шайба, който седеше на бюрото пред типчето, и мощно го заби централно в лицето му. Пръсна кръв, рецепционистът се свлече назад по стола. Вестникът беше ,Чук-чук“. Какъв тъпанар трябва да си, за да разглеждаш порновестник в публичен дом, си помисли Варела, но мисълта му беше прекъсната от едър младеж, който налетя, крещейки: