Андрей Велков - Хроники на звеното

Потника учудващо прояви бърз ум и остана на земята.

- Какъв се бараш ти тука? - продължи приятелски Слай.

- Аз съм, аз съм охрана - със странен фалцет изхриптя културягата; анаболите не прощават на никого.

- Ммммм, охрана. Мнооо интересно, браво. Ма кажи к’во храниш - прасета ли храниш, кокошки ли храниш, крави ли храниш?

- Охрана съм тука, в казиното, гледам да не стават проблеми...

Силвестър не обърна внимание на обяснението му и продължи:

- Щото ша искам мене да ме храниш, че от тея фъстъци ми се образуват газове. Оди да ми донесеш нещо с месо, ама и за братоците... Аре бегай!

На Потника му пролича, че за момент е в дилема дали да започне да се съпротивлява, или да се подчини, но за негово щастие бързо разреши този конфликт в себе си и избягвайки очите на надвесилия се над него мутант, се изнесе към близкия магазин.

Варела и Митака се разсмяха, но продължиха да пият бирите си, без нищо да казват.

Силвестър се върна на масата и седна до брат си, в чиито крака Пламен се гърчеше, опитвайки се да си поеме въздух. Арнолд го издърпа нагоре към себе си и краката на казинаря забарабаниха по пода, явно усуканият ланец съвсем блокираше достъпа на кислород и кръв до мозъка му и пичът искрено си агонизираше.

- Пич, нема да се обесняваш повече на моите хора, ш’те заеба. А т’ва злато само те души, глеам, земам го за мен, на теб не ти требе повече... - Арнолд откачи ловко ланеца и остави Пламен да се свлече отново в краката му. После го бутна с крак пред Варела. - Подишай сега една минутка да се опраиш, маймунек, и после слушай к’во ше ти командва моят човек.

След малко пичът задиша по-нормално. Варела допи бирата си и директно вкара глътка от следващата. Много обичаше да порка бири, правеше по двайсет на ден, а сутрин си избиваше махмурлука с трениране. Дори смяташе, че главоболието го прави по-нахъсан и по-съсредоточен.

- Ела, седни сега спокойно до мен. Няма какво да те души вече, колегата те спаси - и посочи Арнолд, който тъкмо си закачаше огромния ланец, изглеждащ на него със съвсем нормален размер.

Пламен се изправи с известно затруднение и се строполи на стола до Варела, който с подобаваща сериозност продължи:

- Ние поемаме, няма да ни противоречиш, защото ще те разкатаем. Казвай сега, Рачо, колко пари има да ни дава този младеж.

- Еми той е съдружник с Шефа, делят пеесе на пеесе... Средно по десет-петнайсет хиляди марки цака на седмица. Тука яко се чука, има игра, а и броячите на машинките се нулират сека сутрин, процентът им е на под четирийсет.

- К’во значи т’ва, бе?

- Значи, че ако й сипеш сто марки, машината ше ти върне по-малко от четирийсет... Във Вегас процентът е над деветдесет и осем-деветдесет и девет, т’ва да сравниш ти го казвам.... А и като се нулират сека сутрин броячите, печалбата става почти гарантирана. Пускаме некой фъндък, некой джакпот за зарибявка де, печелят хората, погледни, че е пълно, ама като цяло лапаме главно ние...

- Ба маамааа му - изкоментира Митака, като замислено се вторачи в машинките, - а аз се чудех к’во значела поговорката „Телевизор пара не дава“.

Варела се засмя.

- Ей сега ще разбереш всичко. Оставаш тук да си поговорите с Пламен, той скоро май ще е в състояние да говори. Арнолд ще ти прави компания. Само да приберем парата, и тръгваме, тук нещата поемаш ти, хвани го тоя да ти обясни всичко, постой неколко дена и после ще измислим дали да слагаме наш човек, или ще остане тоя дебил. Аре, Пацо, бегай към офиса и донеси балата... Батко ти Арнолд ще те наглежда да не ти хрумне некоя тъпотия случайно...

Пламен закима енергично, държейки се за врата, който започваше да посинява там, където веригата се бе впила в кожата му, стана и придружен от Арнолд, отиде до офиса, откъдето след малко се върна с дебел плик пари. Варела го взе и без да брои, каза:

- Ама що носиш само половината? Ние не сме ти станали съдружници още. Това после ще го видим дали и как ще стане. Я марш да донесеш и другата част от печалбата! Веднага, да не ти върнем ланеца...

Пламен почти изтърча обратно към офиса.

- Митак, хвани тук системата, явно е голям бизнес. Ти по ги чаткаш сметките, по ще се оправиш...

- Немай грижи, Яска, то ми стана интересно дори, ебаси далаверата... Сега ше му фанем сички спатии на тоя пъпчивец...

В този момент се появи и Потника, който мъкнеше две големи торби, в които, виждаше се, имаше хляб, салам, кашкавал, кренвирши.

Силвестър буквално грейна.

- Брао, брао, охраната! - Ръчна брат си с лакът. - Глей к’во добро момче се оказа тоя младеж.