Андрей Велков - Хроники на звеното

- Гледай, копеле, събрахме няколко хиляди марки ей така - разсъждаваше на глас Митака. -Лесни пари от ебане, баси сладкия бизнес...

- Така е, Митак, откъде да знаем, че толкова им се шибало на хората в Квартала.

Стигнаха пред казиното, всъщност беше малко прекалено да му се казва казино, при положение че беше просто преустроен мебелен магазин, от онези, от които по времето на соца имаше във всеки квартал, - пълни с грозни и еднакви мебели, които хората слагаха в грозните си и еднакви панелни кутийки, докато живееха грозния си и еднакъв, посредствено сив живот. В „казиното“ имаше двайсетина машинки - главно „меджици“, „американци“, „плодчета“, но имаше и няколко по-нови слота - „едноръки бандити“, както ги наричаха. Въпреки ранния следобед помещението беше почти пълно, далечният край на игралната зала не се виждаше от цигарения дим, а различните звуци, издавани от машинките, можеха да побъркат несвикнал човек. Бригадата седна на две маси в близост до нещо, което бегло наподобяваше бар. Почти веднага до тях се доближи сервитьорка с подчертано курвенско изражение, която динамично дъвчеше дъвка. Варела си помисли, че трябва да е развила доста силна челюст от това жвакане. Комбинацията от блуза в електриковозелен цвят, леопардова минипола, черен клин и тигрови обувки с висок ток изглеждаше потресаващо. Старо модно правило е, че тигровото лошо се съчетава с леопардовото.

- Рачко, слънце, ударил си се нещо май? - каза без капчица съчувствие сервитьорката; жвакането на дъвката не й пречеше да говори. - Да викна ли Пламен и к’во ще пият едрите ти приятелчета?

- Кажи на Пламен да идва бързо, че...

Варела го прекъсна:

- Не се обяснявай, харпун. Ти, красавице неземна, ни донеси студени бири и някакви ядки, някакъв чипс, а бе нещо за мезене.

Сервитьорката видимо имаше добре работеща женска интуиция (като на Юри), защото веднага изхвърча към бара, усетила, че това не са обикновени клиенти, които минават само да пийнат по бира.

След минута от вътрешността на залата, явно там беше офисът, се появи Пламен. Беше пъпчив, с къса и остра коса и с неприятно излъчване, което донякъде се смекчаваше от факта, че носеше очила с диоптър. На врата му висеше дебел златен ланец - символ на успеха, така характерен за „бизнесмените“ в началните години на прехода. Пламен придърпа един стол и седна до мистър Симитли, без да обърне внимание на другите от компанията. Чак когато забеляза подутия му нос, зацепи, че става нещо нередно, и заоглежда момчетата от „Звеното“ като лалугер.

Сервитьорката донесе бирите на два курса, остави няколко чинии с чипс и фъстъци на масата и бързо се измете.

- Рачо, баце, к’во става бе?

Варела, Митака и холивудското трио се чукнаха с бирите, но никой не обели и дума. Долф придърпа едната чиния с фъстъци и я изсипа цялата в устата си. С надутите бузи заприлича на хамстер.

Мълчанието на Рачо се проточи повече от минута и Варела го прикани:

- Аре, Симитли, светни младежа за промените, не го оставяй така да се чуди. - Протегна се и взе бутилката бира, която беше пред Рачо. - На теб няма да ти трябва, да не ти стане лошо нещо...

Рачо започна, отново заеквайки:

- Пацо, братле, на тея пичове вече ще се отчиташ...

- Защото... - допълни го Митака.

- ...защото заминавам - довърши Камбата.

- Ама к’во става, баце, къде заминаваш?

На Пламен още не му личеше, че е загрял сериозността на положението, защото се опитваше да докара небрежноарогантен тон. Това ненужно привлече вниманието на Арнолд, който внимателно премести тежестта си върху пластмасовия стол (беше счупил много такива и знаеше, че не са пригодени за хора над сто и двайсет кила) и леко се приведе към управителя на „казиното“.

- Ами не знам... - смънка Рачо, но един задвратник от Варела го отрезви.

- Аре давай по същество бе, смотаняк...

- А бе Пацо, не играем вече ние, тези пичове са хората...

- Ама как... Това си е мое казино, аз с вас работя, не ги знам тези пичове. - Думите му преминаха в гърголене, защото Арнолд се пресегна светкавично, сграбчи го за ланеца, придърпа го и го свали на земята пред себе си.

От вътрешността на залата изскочи мускулесто момче, облечено с анцуг и изрязан потник, чиято цел беше да подчертае изпъкналите му бицепси. Устремът му бе спрян от Силвестър, който застана на пътя му, подпря го леко с рамо, от което действие Потника падна по гъз. Силвестър клекна до него и съвсем приятелски го посъветва:

- Я по-добре не стаай, че ти стане тежко. Седи си долу по-добре.