Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

… и смятах, че има най малко петдесет процента вероятност да ме заловят. Но не ми пукаше. И ОПРЕДЕЛЕНО не допусках как случилото се ще ме преследва и ще ме измъчва. Още чувам глухия шум от ударите на телата им в колата и писъците им кънтят в ушите ми. Едва когато видях по новините, че съм убил дори бебе, осъзнах напълно ужаса на извършеното от мен. Не знам как ще живея с този кошмар.

Госпожо Трилони, защо, защо оставихте ключа в стартера? Ако не го бях видял, докато се разхождах през онази ранна утрин, защото ме измъчваше безсъние, ужасът нямаше да се случи. Ако не бяхте оставили ключа си на таблото, бебенцето и майка му още щяха да са живи. Не Ви обвинявам — сигурен съм, че съзнанието Ви е било заето с Вашите тревоги и проблеми, но ми се иска да не беше станало, а то нямаше да стане, ако не бяхте забравили ключа си в колата. И сега нямаше да изгарям в този ад от вина и угризения.

Сигурно и Вие чувствате вина и угризения, за което съжалявам, защото много скоро ще откриете колко зли могат да бъдат хората. Във вестниците и по новинарските емисии ще тръбят как небрежността Ви е подпомогнала моето злодеяние. Приятелите Ви ще престанат да Ви говорят. Полицаите ще Ви преследват като хрътки. В супермаркетите хората ще Ви зяпат и ще си шепнат помежду си. Някои няма да шепнат и ще Ви нападат с обидни думи. Не бих се учудил, ако вандали нападнат и дома Ви, така че кажете на охраната си (сигурен съм, че имате охрана) да внимава.

Надали ще пожелаете да поговорите с мен, нали? Не лице в лице, но има безопасно място, безопасно и за двама ни, на което можем да разговаряме от компютрите си. Нарича се „Под синия чадър на Деби“. Дори съм Ви извадил потребителско име, ако решите да опитаме. Потребителското име е otrelaw19.

Знам какво би направил всеки обикновен човек. Би занесъл това писмо в полицията, но позволете ми да Ви задам един въпрос. Какво направиха полицаите за вас, освен да Ви преследват като хрътки и да Ви лишат от сън? Макар че ето Ви идея — ако искате да умра, дайте им писмото: все едно ще опрете пистолет в главата ми и ще дръпнете спусъка, защото ще се самоубия.

Може да звучи налудничаво, но Вие сте единственият човек, заради когото продължавам да живея. Защото сте единственият човек, с когото мога да говоря. Единственият, който знае какво е да си в ада.

Сега ще чакам.

Госпожо Трилони, много, много, много СЪЖАЛЯВАМ.

Ходжис оставя писмото на масичката и измърморва:

— Гадина!

Джейни Патерсън кимва:

— И аз реагирах така.

— Поканил я е да се свърже с него…

Джейни го поглежда накриво:

— Поканил ли? Направо я е изнудил . „Направи го, иначе ще се самоубия.“

— Явно мислиш, че е приела предложението му. Някои от разговорите им ли видя? Може би към това писмо е имало и разпечатки?

Тя поклаща отрицателно глава:

— Оли споделила с майка ми, че води разговори с един, но думите ѝ, душевноболен, и се опитва да го убеди да потърси помощ, защото е извършил нещо чудовищно. Майка ми изпаднала в паника. Помислила, че Оли разговаря с този неуравновесен човек лице в лице — например в парка или в някое кафене. Напомням ти, че тя е почти на деветдесет. Чувала е за компютри, но не е наясно с практическите им приложения. Оли ѝ е обяснила — или поне се е опитала да ѝ обясни — за комуникациите в чат-стаи, но не съм сигурна доколко мама е разбрала. Запомнила е само, че Оли е говорила за син чадър, под който разговаря с този неуравновесен човек.

— Свързва ли човека с откраднатия мерцедес с касапницата пред Общинския център?

— Не е споменавала нещо, което да ме наведе на тази мисъл. Краткосрочната ѝ памет е доста замъглена. Ако я попиташ за бомбардировката на японците над Пърл Харбър, ще ти каже точно кога е чула новината по радиото и кой е бил говорителят. Но попитай я какво е закусвала или дори къде се намира и… — Тя вдига рамене. — Може да ти каже, а може и да не знае.

— Къде е в момента?

— В клиника „Слънчев кът“, на петдесетина километра от тук. — Джейни се засмива, но смехът ѝ е печален.

— Като чуя името, се сещам за онези класически мелодрами от поредицата „Стари ленти“, в които обявяват героинята за ненормална и я заточват в ужасна лудница със студени, мрачни помещения.

Тя извръща глава и се заглежда в езерото. Според Ходжис изражението ѝ е много интересно: едновременно замислено и тъжно, и борбено и дръзко. Колкото повече я наблюдава, толкова повече харесва това, което вижда. Бръчиците около очите ѝ показват, че е жена, която обича да се смее.