Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Известно време кара по Спрус Стрийт, после завива по Харпър Роуд и бавно минава край къщата на ДВО Бил Х. Виж ти, негрото е на моравата (голо до кръста, та всички мамчета домакини да се полюбуват на потните му, мускулести гърди) и бута пред себе си електрическата косачка.

„Крайно време беше — казва си Брейди. — Бая беше обрасла тъпата морава. Не че дъртакът ще забележи. Зает е с много по-важни дела: да се блещи в телевизора, да се тъпче със сладкиши и да опипва револвера, който държи на масичката до креслото си.“

Въпреки рева на косачката негрото чува звънчетата на фургончето и се обръща към улицата. „Знам ти името, чернилко — мисли си Брейди. — Казваш се Джером Робинсън. Знам всичко за дъртия пенсионер. Не съм сигурен дали те чука, но няма да се учудя. Може би затова те държи подръка.“

Брейди, който седи зад волана на „Хапни сладко“ — фургончето, облепено с картинки на щастливи деца, от което се разнася весел звън на камбанки, — дружелюбно махва с ръка. Негрото също му махва и се усмихва. Разбира се, че ще се усмихне.

Всички харесват сладоледаджията.

Брейди Хартсфийлд обикаля из уличките на Уест Сайд до седем и половина, когато здрачът започва да поглъща синевата на ранното лято. Първият наплив на клиенти е между три и шест часа — ученици с раници, които се прибират вкъщи и размахват смачкани банкноти. Повечето дори не го поглеждат. Дърдорят с приятелчетата си или говорят по мобилните си телефони, които за тях не са моден аксесоар, а първа необходимост — насъщни като храната и въздуха. Някои му благодарят, но повечето не се церемонят излишно. Брейди няма нищо против. Не иска да го зяпат, нито да го запомнят. За хлапаците той е сладоледаджията с бялата униформа и това чудесно го устройва.

От шест до седем търговията замира — малките зверчета вечерят. Може би онези, които благодарят, даже разговарят с родителите си. Другите обаче веднага хващат телефоните, докато мама и татко си приказват за работата или гледат вечерните новини, за да научат всичко за големия свят, където силните на деня вършат безобразия.

През оставащия половин час работата отново потръгва. Този път освен децата родителите също отиват при музикалното фургонче да си купят сладоледи, които ще изядат, разположили телеса (предимно разплути) на шезлонгите в задния двор. Брейди почти ги съжалява. Те са хора недалновидни, глупави като щуращи се мравки. Дори не подозират, че ги обслужва масов убиец.

От време на време Брейди се пита трудно ли е да отровиш сладоледа в цялото фургонче: ванилов, шоколадов, горски плодове, ментова експлозия, орехов, бананов, карамел, та даже и този на клечка. Стигнал е до справка в интернет. Проучил е това, което Антъни Фробишър, шефът му в „Дисканут Електроникс“, вероятно би нарекъл „практическа приложимост на идеята“, и е заключил, че тя е осъществима, но тъпа. Не че го е шубе да рискува: какво меле направи с мерцедеса, когато възможността да го заловят беше къде по-голяма от шанса да се измъкне. Обаче сега не иска да го спипат. Чака го работа. В този пролетно-летен сезон задачата му е шишкавият пенсионер К. Уилям Ходжис.

Би могъл да кръстосва Усет Сайд с цял фургон отровен сладолед, след като на бившето ченге му писне да си играе с оръжието, което държи до креслото в дневната, и наистина се гръмне с него. Шишкото го дразни. Здравата го нервира. Ходжис се пенсионира с почетен медал, даже устроиха в негова чест тържество — откъде-накъде, щом не успя да залови най-опасния бандит, който някога се е подвизавал в този град?

Последната му обиколка за деня минава покрай къщата на Тийбъри Лейн, където живее Джером Робинсън, помощникът на Ходжис, заедно с майка си, баща си и сестра си. Джером Робинсън влудява Брейди. Той е привлекателен, работи за бившето ченге и всеки уикенд излиза с различни мацки — винаги красиви. И винаги бели. Това е нередно. Противоестествено е.

— Хей! — извиква Робинсън. — Сладоледаджията! Почакай!

Робинсън прекосява на бегом моравата, а кучето му — голям ирландски сетер — го следва по петите. Зад тях подтичва и сестричката му, която е на около девет.

— Вземи ми шоколадов, Джери! — провиква се тя. — Моооля!

Дори името му е като на белокож. Джером. Джери . Обидно е. Защо не Треймор? Или Девън? Или Лерой? Защо да не е шибаният Кунта Кинте 28 28 Кунта Кинте (1750-1822) — роден в Гамбия американски роб, емблематичен за страданията на африканките през робството, герой на биографичния роман „Корени: Сагата на едно американско семейство“ и едноименна телевизионна поредица. — Б. пр. !?