Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Бавно върви към паркинга, където освен неговата кола са останали само автомобилите на хората от персонала на ресторанта. Изважда ключовете си и ги подхвърля на дланта си. За разлика от ключа на госпожа Т. неговият е на ключодържател. И то с медальон — прозрачен пластмасов правоъгълник, в който е пъхната снимка на Али. На тази фотография Али е на седемнайсет, носи екипа на гимназиалния отбор по лакрос и широко се усмихва.

Госпожа Трилони така и не промени показанията си относно ключа. По време на многобройните разпити упорито твърдеше, че никога не е имала резервен. Не отстъпи от версията си дори когато Пийт Хънтли ѝ показа фактурата от автосалона, в която пишеше, че при покупката на мерцедеса през 2004 на клиентката са били връчени 2 (ДВА) КЛЮЧА. Заяви, че фактурата била сгрешена. Ходжис не е забравил твърдата увереност в гласа ѝ. Пийт би казал, че госпожата докрай е била убедена в правотата си. Предсмъртното писмо е излишно — самоубийството е равнозначно на самопризнание. Накрая стената на отрицанието ѝ е рухнала. Също като в онзи случай, когато злодеят, прегазил дете, най-после си призна: „Добре де, не беше куче, а дете. Прегазих го неволно, защото проверявах кой ме е търсил по мобилния и се разсеях.“

Ходжис си спомня как всеки следващ разпит на госпожа Трилони сякаш подсилваше ефекта. С нарастването на упорството ѝ нарастваше и неприязънта към нея. Ненавиждаха я не само двамата с Пийт, а всички от участъка. И тя още по-упорито държеше на своето. Защото знаеше какво изпитват към нея полицаите. Разбира се, че знаеше. Беше егоистка, но не и глупач…

Той се спира; държи загрятата дръжка на вратата на тойотата, с другата си ръка засенчва очите си от слънцето и се взира в сенките под естакадата. Отдавна е минало пладне и обитателите на Лоутаун постепенно изпълзяват от гробниците си. Сред сенките са четирима души. Трима големи и един малък. Големите май се гаврят с малкия; по едно време един от тях смъква раницата от гърба му и заедно с приятелчетата си се разсмива. Хилят се като зловещи тролове.

Ходжис пъха ръце в джобовете на спортното си сако и бавно тръгва по напукания тротоар към естакадата. По магистралата с бучене преминават автомобили и камиони, сенките им, редуващи се на улицата под естакадата, напомнят архитектурни плетеници. Чува как единият трол пита хлапето колко пари има.

— Никакви нямам — казва малкият. — Оставете ме на мира.

— Я да изпразним джобовете ти, тарикатче — намесва се трол номер 2.

Хлапето се опитва да побегне. Третият гадняр го издебва отзад, хваща го под мишниците и стяга хилавите му гърди в желязна хватка.

— Йо, йо, готин, чувам шумоленето на мангизи — подхвърля, а малкият стисва устни и лицето му се изкривява от усилието да не се разплаче.

— Брат ми ще разбере кои сте и ще ви спука от бой — изхъхря.

— Леле, колко ме е шубе! — възкликва трол номер едно. — Още малко и ще се подмок…

Млъква, защото вижда как Ходжис се приближава към тях, изпъчил бирения си корем. Все така е пъхнал ръце в джобовете на развлеченото си спортно сако с кръпки на лактите — сърце не му дава да го изхвърли, макар да си дава сметка, че дрехата вече е за боклука.

— К’во искаш, дядка? — озъбва се трол номер три, който още държи хлапето. Ходжис се изкушава да му отговори с акцента на Джон Уейн, но не си струва да се хаби. Единственият Уейн, за когото може би са чували тези боклуци, е Лил 27 27 Дуейн Майкъл Картър (1982-), известен с артистичния псевдоним Лил Уейн, е рапър от Ню Орлийнс. — Б. пр. .

— Искам да оставите на мира хлапето. Разкарайте се! Веднага!

Първият трол, който носи суичър и задължителната шапка с логото на „Янките“, пуска джобовете на жертвата си, слага ръце на кръста си, накланя глава и гадно се подхилва:

— Чупката, шишко!

Ходжис не се церемони — все пак е един срещу трима. Изважда от десния си джоб Бияча. Приятно е да усеща тежестта му в ръката си. Бияча е чорап на разноцветни ромбове, стъпалото му е натъпкано с метални топчета. На глезена е направен възел, за да не се изсипят сачмите. Ходжис замахва с Бияча към шията на трол номер едно, като внимава да не улучи адамовата му ябълка, иначе може да го убие и да си има куп неприятности с шефовете.

Металните топчета издрънчават. Гаднярът полита встрани — вече не се хили ехидно, изражението му е на изненада и болка. Преплита крака и пада по гръб на уличното платно. Държи се за гърлото, дави се и се блещи.

Трол номер три решава да се прави на мъж.