Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Да те шибат мана… — процежда, но не довършва мъдрата си мисъл, защото Ходжис вдига крак (слава Богу, изтръпването е преминало) и го изритва в топките. Чува как панталонът му се разпаря точно на задника и мислено се наругава: „Ах, ти, дърт шишко!“ Гаднярът изкрещява от болка. Викът му почти е заглушен от грохота на колите и камионите, преминаващи по естакадата. Той се превива на две.

Ходжис още държи в джоба си лявата си ръка. Разперва я така, че показалецът, напомнящ дуло на пистолет, да е насочен към грубияна, и процежда:

— Ей, грознико, излезе ти късметът. Няма да чакаме големия брат на малкия човек — лично аз ще ти спукам задника от бой. Трима срещу един, а? Подлеците и страхливците ме вбесяват, тъй да знаеш.

— Не, бе, готин, недей! — Трол номер две е на около петнайсет, висок и добре сложен, но е толкова изплашен, че прилича на дванайсетгодишно хлапе. — Само се бъзикаме с малкия.

— Така ли? Тогава да те няма, красавецо. Чупката! Веднага.

Онзи не чака да го подканят, а си плюе на петите.

Номер едно успява да се повдигне на колене и просъсква:

— Лошо ти се пише, свиня дебела…

Ходжис пристъпва към него и замахва с Бияча. Онзи изпищява (гласът му е изтънял като на момиче) и притиска длани към шията си.

— Хващай пътя, че току-виж дебелакът реши да ти разкраси физиономията така, че и майка ти да не те познае, като дойде в спешното отделение — сопва му се детективът в оставка. — Толкова е вбесен, че хич няма да си поплюва.

Тролът се изправя, но ужасено отскача назад, когато Ходжис се преструва, че ще го цапардоса с Бияча. Мед капе на душата на „дебелата свиня“.

— Вземи другарчето си и му сложи лед на топките. Щото вече се подуват.

Гадняр номер едно хваща през кръста номер три и двамата закуцукват към края на естакадата, откъдето започва Лоутаун. Щом първият преценява, че вече са в безопасност, се обръща и се провиква:

— Пак ще се видим, дебелако!

— Моли се да не се случи, ненормалнико — ухилва се Ходжис.

Вдига раницата и я подава на хлапето, което недоверчиво го наблюдава. Надали е на повече от десет години. Той пъха обратно в джоба си Бияча.

— Защо не си на училище, малчо?

— Мама е болна. Бях тръгнал да ѝ купя лекарство.

Лъжата е толкова опашата, че Ходжис неволно се усмихва:

— Разправяй ги тия на старата ми шапка. Избягал си от час.

Хлапето не продумва. Мисли си: „Този чичка сто на сто е ченге, никой цивилен няма да се разправи така с грубияните. Нито пък ще носи в джоба си чорап, натъпкан със сачми.“ Най-добре да си трае.

— Намери си по-безопасно място за игра, когато фъснеш от школото — добавя „чичката“. Например на детската площадка на Осмо Авеню.

— Там продават крек — промърморва хлапето.

— Знам — добродушно отговаря Ходжис, — но ти не си длъжен да купуваш. — Може да добави: „Нито да пласираш“, обаче ще е адски наивно. В Лоутаун повечето хлапета продават наркотици. Можеш да арестуваш за притежание десетгодишно дете, но я се опитай да му лепнеш обвинение…

Тръгва обратно към паркинга, който е на безопасно разстояние от Лоутаун, но след малко се обръща: хлапето стои на същото място, държи раницата и го наблюдава.

— Хей, малчо!

Момченцето не отговаря.

Ходжис вдига ръка и насочва съм него палеца си:

— Направих ти добро. Гледай до края на деня да сториш същото заради другиго.

Хлапето удивено се взира в него, сякаш „чичката“ говори на непознат език, обаче Ходжис е доволен — знае, че понякога поучителните думи остават в паметта, особено на децата.

„Не е за вярване — казва си, — но се случва.“

Брейди Хартсфийлд облича бялата си униформа и набързо преглежда списъка със стоката във фургончето, както го е учил шефът. Всичко е наред. Той наднича в канцеларията, за да поздрави Шърли Ортън. Шърли е противна дебелана, пристрастена към фирмените продукти, но Брейди иска тя да го харесва. Иска всички да го харесват. Така е много по-безопасно. Шърли е влюбена в него, което си е допълнителна премия.

— Красавице моя! — провиква се и тя поруменява — червенината плъзва чак до челото ѝ, обсипано с гнойни пъпки.

„Грух-грух-грух! — мисли си Брейди. — Толкова си тлъста, че шундата ти сигурно пльока, като седнеш.“

— Здравей, Брейди! Пак ли ще обикаляш Уест Сайд?

— Цяла седмица, единствена моя. Как я караш, хубавице?

— Ами, добре съм. — Тя се изчервява още повече.

— Радвам се. Отбих се само да те зърна. — Излиза, сяда зад волана на фургончето и потегля, като стриктно спазва ограничението за скоростта, въпреки че ще се таралянка цели четирийсет минути, преди да стигне до квартала, в който ще дежури тази седмица. Обаче е неизбежно. Защото уволнението му е в кърпа вързано, ако го хванат да шофира с превишена скорост служебното фургонче след края на учебните занятия. Колкото и да се оправдава, шефът ще го изхвърли като мръсно коте. Обаче стигне ли до Уест Сайд — квартала на шишкавото ченге, купонът ще започне. Голям кеф е да се криеш пред очите на всички, както гласи една стара поговорка, която според него е бисер на мъдростта.