Стивън Кинг - 22 ноември 1963

— Би ли заключил след себе си?

Обърнах се и затворих вратата, оставяйки отвън неприветливия и мрачен Лисбон Фолс. Тъкмо бях залостил и двете резета, когато Хари ми подвикна:

— И допълнителната брава, ако не възразяваш.

Завъртях лостчето и чух солидно металическо изщракване. Междувременно моят домакин обхождаше просторния хол и запалваше един подир друг керосиновите лампиони, които смътно си спомнях от дома на баба Сари. Да, тяхната светлина беше далеч по-приятна от тази на газения фенер, ето защо побързах да го загася. Хари Дънинг ми кимна одобрително.

— Как се казваш, господине? Вече знаеш моето име.

— Джейк Епинг. Предполагам, че не ти звучи познато.

Той се замисли.

— А трябва ли?

— Вероятно не.

Хари ми подаде ръка. Поех я и усетих как леко трепери.

— Все едно, ще се ръкувам с теб, макар да не се сещам кой си.

С радост стиснах дланта му. „Здравей, нови приятелю. Здравей, стари приятелю.“

— Е, след като проблемът вече е решен, можем да пийнем с чиста съвест. Ще донеса от малцовото уиски. — Той завъртя колелата на инвалидния си стол с ръце, които макар и да трепереха, все още бяха силни. Забелязах, че количката си има малко моторче, но то или не работеше, или Хари предпочиташе да пести акумулатора. Докато се отдалечаваше към кухнята, ми хвърли бърз поглед през рамо. — Не си опасен, нали? Имам предвид… за мен?

— Не и за теб, Хари — усмихнах се аз. — Аз съм твоят ангел-хранител.

— Всичко това е адски шантаво — отбеляза той. — Но в такова време живеем, нали?

Количката се изгуби в кухнята. Явно и там имаше керосинови лампиони, защото помещението грейна в топла, предразполагаща оранжево-жълта светлина, от която струеше домашен уют. Внезапно осъзнах, че тук всичко излъчва домашен уют. Обаче там, навън… големият свят…

Какво, по дяволите, бях сторил?

— За какво ще пием? — попитах, когато вдигнахме чаши.

— За по-добри времена от тези. Устройва ли те, господин Епинг?

— Напълно. Наричай ме Джейк.

Чукнахме се. Отпихме. Не можех да си спомня последния път, когато бях опитвал нещо по-силно от бира „Лоун Стар“. Уискито имаше вкус на парещ мед.

— Нямаш ли ток? — попитах, кимайки към лампионите. Хари беше намалил пламъчетата им, навярно за да пести керосина.

Той се усмихна кисело.

— Май не си оттук, а?

Въпрос, който бях чувал и преди — от Франк Аницети в универсалния магазин „Кенебек Фрут“. По време на първото ми пътешествие в миналото. Спомних си, че тогава излъгах. Сега обаче не ми се искаше да го правя.

— Не знам как точно да ти отговоря, Хари.

Той подмина думите ми.

— По график трябва да имаме ток три дни седмично и днес е един от тези дни, обаче захранването прекъсна около шест следобед. Вярвам на „Провинс Електрик“, колкото вярвам и в Дядо Коледа.

Замислих се над думите му и се сетих за стикерите на автомобилите.

— Откога Мейн се води част от Канада?

Той така ме изгледа, сякаш искаше да каже: „Ти нормален ли си?“, но аз виждах, че всъщност разговорът му харесва. Все пак не можеше да се отрече, че е доста необикновен, а и носеше някакво усещане за другост . Зачудих се кога ли за последно е общувал свойски с някого.

— От 2005 година. Да не би някой да те е цапардосал по главата, или случайно да си бил в кома?

— Нещо подобно — отвърнах. Пристъпих до количката му, свих коляното, което още изпълняваше функциите си, без да се възпламенява от болка, и му показах темето си, където така и не беше пораснала коса. — Преди няколко месеца яко ме пребиха…

— Аха, значи затова куцаше, когато прогони ония хлапета.

— … и сега има много неща, които не си спомням.

Ненадейно подът под краката ни се разлюля, пламъчетата на керосиновите лампи потрепнаха, а снимките по стените затракаха. Петдесетсантиметровата гипсова статуетка, изобразяваща Исус с протегнати ръце, започна да се клати и да се приплъзва към ръба на полицата над камината. Божият син ми заприлича на човек, замислящ самоубийство, и като се имаше предвид сегашното състояние на нещата, май нямах право да го виня.

— Трусче — оповести съвсем спокойно Хари, когато всичко свърши. — Спомняш си ги, нали?

— Не. — Станах, отидох до камината и върнах Исус обратно при Святата му майка.

— Благодаря. Вече изгубих половината апостоли от лавицата в спалнята и скърбя за всеки, щото те бяха на моята майка. Трусчетата са леки вибрации на земната кора, тъй викат учените. Честичко стават, но, слава на Бога, големите земетресения са в Средния Запад или в района на Калифорния. Както и в Европа и Китай, разбира се.