Стивън Кинг - 22 ноември 1963

„Да, бе, сигурно“ — помислих си и все така учтиво казах:

— Госпожо, искам да разбера дали библиотеката още е…

— Затворена е от години и книгите отдавна ги няма! Сега провеждат там Сбирките на омразата. Оставете ме на мира, за да не извикам полицая!

И тя се отдалечи, като на всеки няколко секунди поглеждаше през рамо, за да се увери, че не съм тръгнал подире ѝ. Изчаках малко, докато натрупа достатъчно преднина, че да не се притеснява от мен, и продължих нагоре по главната. Коляното ми се бе посъвзело от изнурителното препускане по стълбите на книгохранилището, ала продължавах да куцам и едва ли скоро щях да се възстановя. Зад спуснатите завеси на няколко къщи грейнаха светлинки, но бях сигурен, че заслугата за това не е на Централното мейнско електроснабдяване. Както изглеждаше, хората ползваха предимно газени лампи, а някои — керосинови. Повечето къщи бяха тъмни. От други бяха останали само овъглени руини. На една от съборетините бе надраскана огромна нацистка свастика, а върху стената на друга пишеше със спрей „ЧИФУТСКИ ПЛЪХ“.

„Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят.“

И… нима наистина беше казала „Сбирките на омразата“?

Пред една от малкото къщи, изглеждащи в сравнително добро състояние — тази си беше досущ като аристократично имение в сравнение с останалите — видях нещо подобно на коневръз от стар уестърн. Щом се приближих, установих, че тук действително бяха връзвани коне — доказваха го конските фъшкии по земята, някои от които бяха съвсем пресни. Входът за алеята бе препречен от желязна порта. Облаците отново бяха затулили луната, обаче нямах нужда от тях, за да се досетя какво пише на оградата: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Някъде отпред мъжки глас изкрещя:

— Мамка му!

Направи ми впечатление, че не звучеше младежки — като някой от „беснеещите момчета“ примерно, — а и се чуваше от моята страна на улицата. Човекът очевидно бе ядосан от нещо. Не беше изключено да си говори и сам. Закрачих по-бързо напред.

— По дяволите! — извика същият глас. — Егати шибанията!

Прецених, че се намира на не повече от една пряка разстояние. Преди обаче да стигна до източника на гласа, дочух силно металическо издрънчаване, последвано от нов вик:

— Разкарайте се оттук! Разкарайте се, сополиви копеленца такива! Дим да ви няма, да не извадя патлака си!

Думите му бяха посрещнати от подигравателен смях. Това вече бяха „гадните“, пушещи трева момчета и онзи, който се обади, определено беше същият, който ме беше посъветвал да потърся книги в задника му.

— Единственият патлак, който имаш, е тоя в гащите ти и бас държа, че дулото му отдавна е клюмнало!

Още повече смях, последван от пронизителен металически звън.

— Счупихте ми една от спиците, копеленца! — извика уплашено мъжът. — Назад! Назад! Не смейте да се приближавате!

Облаците се разпръснаха. Луната се показа. На трепкащата ѝ светлина видях възрастен мъж в инвалиден стол. Намираше се по средата на една от уличките, пресичащи главната — Годард Стрийт, ако все още се казваше така. Едно от колелата бе пропаднало в улична дупка и инвалидната количка се беше килнала наляво. Бандата го беше наобиколила и тъкмо стесняваше обръча. Младежът, който ми беше казал да си го начукам, държеше прашка със солидно изглеждащ камък в нея. Това обясняваше издрънчаването, което бях чул.

— Имаш ли някакви старокинти, дядка? Новокинти и консерви също няма да откажем!

— Не! И ако нямате благоприличието да ме измъкнете от тая дупка, поне се разкарайте и ме оставете на мира!

Обаче, както беше казала жената, те вече бяха побеснели и нямаше да го послушат. Щяха да му вземат и малкото, което имаше, не бе изключено да го пребият и със сигурност щяха да съборят количката му.

В този миг Джейк и Джордж се сляха в едно и пред очите им се спусна алена пелена.

Вниманието на хулиганите бе изцяло погълнато от човека в инвалидния стол, ето защо не ме видяха как пресичам кръстовището по диагонала (също както бях прекосил шестия етаж на Тексаското книгохранилище). Лявата ми ръка все още не беше в най-добрата си форма, но дясната си бе съвсем наред; дори бе заякнала след трите месеца терапия първо в „Паркланд“ а после и в „Идън Фалоус“. А и все още не бях изгубил онази точност, която ме беше направила трети бейзмен в гимназията. Извадих едното парче бетон от джоба си и го запратих от десетина метра към господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“. Попадението беше образцово — улучих го точно в средата на гърдите. Той извика от болка и от изненада. Всички хлапета — бяха общо пет на брой — моментално се обърнаха към мен. Забелязах, че и техните физиономии са обезобразени като лицето на изплашената жена със забрадката. Мутрата на онзи с прашката — младият господин „Я си го начукай!“ — беше най-зле. На мястото на носа му зееше голяма черна дупка.