Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Прехвърлих другото парче бетон в дясната си ръка и го метнах по най-високия хулиган, който носеше широк панталон, вдигнат необичайно високо — почти до долната част на гръдната му кост. Той вдигна ръка, за да се предпази, при което каменният къс се вряза в дланта му и запрати на улицата цигарата с марихуана. Дългучът ме изгледа стреснато, след което рязко се обърна и си плю на петите. Господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“ последва примера му. Оставаха ми още трима.

— Дай им да разберат, синко! — кресна развълнувано човекът в инвалидния стол. — Да си научат урока, за бога!

Бях сигурен, че точно така ще стане, но не биваше да пренебрегвам обстоятелството, че хем имаха числено превъзходство, хем и мунициите ми бяха свършили. Обаче знаех, че когато си имаш работа с тийнейджъри, единственият начин да надделееш в подобна ситуация е като не проявяваш никакъв страх — само гняв и възмущение, типични за възрастните. Ето защо продължих да вървя невъзмутимо към тях. Щом се приближих достатъчно, сграбчих младия господин „Я си го начукай!“ за предницата на вехтата му тениска с дясната си ръка и изтръгнах прашката му с лявата. Той се вторачи в мен с ококорени очи, без да прояви и най-малки признаци на съпротива.

— Бъзливец! — процедих презрително аз и доближих лицето си до неговото… като се стараех да не обръщам внимание на липсващия му нос. Хлапето миришеше на пот, трева и мръсотия. — Що за страхливец трябва да си, за да нападаш стар човек, при това инвалид?

— Кой си т…

— Шибаният Чарли Чаплин. Дето из цяла Франция пътува, за да види как мадамите танцуват. Сега се пръждосвай оттук.

— Дай си ми праш…

Знаех какво иска, ето защо го фраснах в челото с прашката. Явно съм ударил една от възпалените му язви, защото физиономията му се сгърчи болезнено, а от очите му рукнаха сълзи. Това ме отврати и ме изпълни със съжаление, обаче се постарах да не давам израз на нито едно от двете.

— Няма да получиш нищо, бъзливецо, освен възможност да си разкараш задника по най-бързия начин оттук. Гледай да го направиш, преди да съм откъснал безполезните ти топки и да съм ги напъхал в дупката на мястото на носа ти. Последен шанс. Възползвай се от него. — Поех си дълбоко въздух, след което изкрещях с всичка сила в лицето му, обливайки го със слюнки: — Чупката!

Гледах как и тримата побягват, а гърдите ми се изпълваха със срам и възторг едновременно. Старият Джейк беше доста добър в озаптяването на разбеснелите се класове в петъчните следобеди преди ваканциите, но уменията му се простираха само дотам. В новия Джейк обаче живееше и част от Джордж. А Джордж действително бе преживял доста неща.

В този миг зад гърба ми се разнесе тежка кашлица, която ми напомни за Ал Темпълтън. Щом пристъпът утихна, възрастният мъж въздъхна:

— Друже, пет години бих пикал бъбречни камъни, само за да зърна как тия пишлемета се разбягват като пилци. Не те знам кой си, ама имам малко „Гленфидих“ в килера — истинско, а не менте! — и ако ме изкараш от тази проклета дупка и ме избуташ до вкъщи, с радост ще го споделя с теб.

Този път луната надзърна съвсем за кратко зад облаците, ала и това се оказа напълно достатъчно, за да разгледам човека в количката. Имаше дълга бяла брада и от носа му излизаше нещо, наподобяващо тръбичка за пункция, но макар да бяха минали цели пет години от последната ни среща, с лекота разпознах човека, който ме беше въвлякъл в тази история.

— Здравей, Хари — казах.

Той още живееше на Годард Стрийт. Избутах го до рампата на верандата, където той извади внушителна връзка ключове. Оказа се, че действително се нуждае от тях. Външната врата на къщата имаше най-малко четири ключалки.

— Под наем ли живееш, или си собственик?

— О, цялата си е моя — отвърна ми Хари. — Истински палат, нали?

— Браво на теб — измърморих. Преди беше под наем.

— Още не си ми казал откъде знаеш името ми.

— Дай да пийнем първо. Имам нужда от едно питие.

Когато най-сетне отвори вратата, пред мен се разкри голяма дневна, която заемаше цялата предна половина от къщата. Той ми каза да изчакам и запали голям газен фенер. На светлината му видях мебелировка, която хората обикновено описват като „старичка, но пък върши работа“. Подът бе застлан с красив ръчно плетен килим. По стените не се виждаха дипломи и грамоти, а още по-малко пък — банални излияния от сорта на „Денят, който промени живота ми“. За сметка на това имаше множество католически икони, както и доста снимки. Не беше изненадващо да установя, че познавам част от хората, запечатани на фотографиите. Все пак се бях срещал с тях.