Йорген Бреке - Където злото властва

Написа последното изречение в средата на книгата, много далече от черните страници. Това бе изречението, което някога бе написала на хартия умната маймуна от Александрия, ако, разбира се, се вярваше на думите на неговия велик учител от Падуа. Приключил, той взе лист пергамент, също направен от кожата на вещицата и подходящ не само за записване на жестоки фантазии за вивисекции, но и за съхраняване на бръснарските ножове. Разпната върху хартия, фантазията оставаше безвредна, а с ножовете бе спасил доста животи през изминалите години. Съвсем наскоро побеснял крайморски селянин бе насякъл до смърт с брадва петима души в дома си. На четирима други, които стопанинът просто бе осакатил, Юханес бе успял да спаси почти всички крайници. Петимата мъртъвци бяха погребани в старото гробище до църквата. Гробовете им бяха последните, защото скоро след това интендантът на „Нидарос” бе решил да закрие това гробище. Скоро забравиха за зверските убийства. За нещастието си спомняха само онези, които бяха оцелели. Не забравяха и как с ножовете и иглите си свещеникът Юханес бе спасил живота им и ръцете, и краката им, макар и не всичките.

Мари вече бе дошла толкова близо, че той чуваше стъпките й. В това тежко време той имаше добра новина за нея. Вече й бе намерил място в едно от околните стопанства. Бяха се съгласили да я вземат срещу известно възнаграждение. Той нямаше пари да им плати, а само ножовете и книгата, която бе писал вече половин живот. Сега не се страхуваше да се раздели с всичко това. Тамошният народ не можеше да чете, а Юханес бе взел от тях дума да не продават нещата, докато той не умре, а ако ги продадат, то да са заедно: книгата с ножовете или ножовете с книгата. И всичките следващи собственици трябвало да спазват това правило. Стопанинът се бе съгласил с това странно условие.

Когато Мари влезе в стаята, той премести пакета с ножовете на леглото.

Как само жадуваше да се избави веднъж и завинаги от своя дявол. Старостта бе на прага му и той искаше да я изживее в мир.

Всички съществени елементи в интригата на романа са измислени от автора, поради което напомнянето, че всички герои са измислени, като че ли е излишно. В повествованието обаче има имена на някои реални исторически персонажа. Преди всичко това са Брудер Люсхолм Кнютсон и Алесандро Бенедети. В романа те фигурират предимно като литературни герои, надарени само с някои от чертите на историческите си прототипи. Това се отнася най-вече за монсеньор Алесандро.

Истинският Алесандро Бенедети (1445 - 1525), наричан също така Александър Бенедиктус, живее и работи в Падуа. Известно е, че той, както и монсеньор Алесандро в романа, пътува из Средиземноморието и събира книги. Сведенията за приятелството му с известния печатар Мануциус от Венеция не са много сигурни. Алесандро се прославя с труда си „Historia Corporis Humani” [35] „Historia Corporis Humani” (пат.) - „История на анатомията”. Б. пр. , където сред всичко останало описва начин, по който хирургът може да пресади кожа от ръката върху увреден човешки нос. Научава това в Сицилия, от потомствените лекари от фамилията Бранка, които правят подобни операции още през 15. век.

През 1497 година Алесандро нахвърля първите чертежи на анатомичния театър. Това помещение трябвало да осигурява на всички зрители добра гледка, като се предполагало в центъра да се постави добре осветена маса, и били предвидени също така вентилационна система и наличието на стражи, които да възпрепятстват влизането на нежелани посетители. Не се знае дали Алесандро построява анатомичен театър по своя замисъл. А дори и да го прави, то едва ли е в собствената си градина. Знае се обаче, че през 16. век се изграждат подобни театри на различни места. Първоначално театрите за аутопсии се правят дървени, както градинската постройка на монсеньор Алесандро в нашия роман. От края на 16. век започват да се строят по-трайни съоръжения към университетите. Възникнали в Италия, анатомичните театри се разпространяват след това из цяла Европа.

Постиженията на Алесандро в областта най-вече на анатомията не са документирани кой знае колко добре. Не се знае нито колко аутопсии извършва като цяло, нито по какъв начин прави това. Поради това измисленият монсеньор Алесандро прилича в това отношение повече на живеещия малко по-късно и доста по-известен анатом Везалий (1514-1564). Знае се със сигурност, че той аутопсира много трупове. Гробището, наречено Гробището на невинните, което в романа е разположено близо до градските стени на Падуа, всъщност се намира в Париж, където слуша лекции по анатомия и започва своите проучвания белгиецът Везалий. Запазени са негови собственоръчни записки как под покрова на нощта събира човешки останки от това и подобни на него гробища във френската столица. По-късно, преместил се в Падуа и станал професор в тамошния университет, той получава желаната свобода, благодарение на която става най-великият анатом на времето си.