Йорген Бреке - Където злото властва

Огледалото висеше зад гърба на Сингсакер, поради което той не можеше да се види отстрани, но не се съмняваше, че всичките му чувства са изписани на лицето му. Изумление, облекчение и още нещо, преживяно в незапомнени времена, но вече забравено.

Тя стана от леглото, приближи се до него и докосна устните му с показалеца си. Взе бутилките от него и ги остави в ъгъла. Съблече го и го отведе в леглото. Той легна по гръб и гледаше как тя се съблича. Най-накрая остана само по черна коса и бяла кожа. Тя се пъхна в кревата при него и го целуна по устата. След това устните й се плъзнаха по рамото и гърдите му. Дълго бродиха по корема, докато най-сетне не стигнаха до местоназначението си. Той вече бе възбуден до краен предел и свърши твърде бързо.

- Това... това... - мърмореше той, запъваше се и по никакъв начин не можеше да намери точните думи.

- И представа си нямаш какво е това - каза му тя, - но е възможно някой път да ти кажа.

Той се любуваше на това как тя седеше на леглото до него.

- Надявам се да ми кажеш.

- А аз се надявам, че все още ти е останал малко барут. Първо направих онова, което ТРЯБВАШЕ да направя. А продължението ще е това, което ИСКАМ да направя.

- Не забравяй, че вече не съм млад - отбеляза с усмивка той. - Ако обаче не бързаме, ще се получи.

Час по-късно те седяха все още голи в кревата и разглеждаха учебника по анатомия на Грей. Тя бе положила глава на рамото му и дългата й черна коса го загръщаше като плащ. Дишането й бе спокойно. По-късно тя щеше да нарече този изтекъл час безтегловен и щеше да каже, че силата на тежестта бе променила природата си. А той щеше да запомни най-добре усещането, че за пръв път му се бе сторило, че следоперационната празнота в главата му е зараснала напълно.

- Мразя сериалите за лекари - каза с насмешка тя.

- Аз също - съгласи се той. - В най-добрия смисъл на думата.

- Джонс ми даде две седмици отпуска.

- Чудесно. Значи можеш да дойдеш с мен в Осло. Трябва да отида на кръщене, а определено си струва да научиш повече за страната ни и да видиш още нещо освен Тронхайм.

- Ще дойда с теб, но ми харесва Тронхайм. Харесват ми дъждът и студеното време.

- И колко ти харесват? - попита той и усети как се събуждат и започват да помръдват мравките в слабините му.

- Сигурно толкова много, колкото се надяваш.

Свещеникът седеше в дневната си и гледаше разстилащата се пред него ливада. По пътеката през ливадата, която водеше към къщата му, вървеше малко момиченце. Родителите на малката Мари бяха отнесени от тежка болест. Бяха умрели седмица преди свещеникът да се върне, докарвайки телата на госпожа Ингер и дъщеря й. Корабът им бе претърпял корабокрушение по пътя за Берген. Свещеникът Юханес бе отслужил две заупокойни служби. Госпожа Ингер и дъщеря й бяха погребани тържествено в дъбови ковчези, а църквата, украсена с фамилните им гербове, бе пълна с народ. Скромното погребение на родителите на Мари бе извън пределите на църквата. Мари бе плакала през цялото време. Свещеникът я бе помолил да намине после към него, а той щял да помисли какво може да направи за нея.

Той седеше и препрочиташе дневника си, чийто пергамент бе направил сам от телешка кожа, а последните страници - от кожата, която бе донесъл от Берген, където за последен път се бе видял с бръснаря. На този пергамент се пишеше най-лесно. Четейки, той постоянно вдигаше поглед и поглеждаше през отворения прозорец. Мари се приближаваше все по-близо. Бе съвсем слабо, бедно момиче.

Очите му отново се обърнаха към книгата. На тях - на кръвта и вътрешностите - бе посветил последните страници. До книгата на масата, точно пред него, лежеше пакетът с ножовете.

Върху вътрешната страна на пакета бе записал най-лошите си мисли. Мислите, от които по никакъв начин не можеше да се отърве. Бе написал за това как бе отнемал живот, как бе одирал кожи, как бе разпорвал вътрешности и бе гледал какво се крие там. И все пак това просто бяха мисли.

Фантазии и нищо повече. Не бе пипнал с пръст никого. Откакто архиепископът го бе изпратил тук, на Фосен, той бе добър пастир - първо католик, а след това лютеранин. Смяната на вярата му се бе удала по-лесно, отколкото си бе мислил. През един прекрасен ден бе разбрал, че религията не е най-важното. Хората - ето кое бе важното. Бе осъзнал, че въпреки всичките беди, които бе изпитал през живота си, той обичаше хората. Не бе станал такъв като онзи - като бръснаря. Тогава, в Берген, бе пощадил живота му. Само го бе ударил, за да изпадне в безсъзнание, и бе взел ножовете. Ножовете и кожата на немската вещица. От нея бе направил последните страници на книгата си и бе записал върху тях най-черните си мисли. Нали имаше черни мисли, нямаше защо да извърта. Записал ги обаче, той бе спасил от тях останалия свят. Бе намерил място, на което да заточи живеещия в него дявол. А когато дяволът не бе наблизо, той бе добър свещеник.