Саймън Тойн - Sanctus

Картината се смени и показа раздърпана окаляна жена, водена от някакъв цивилен към някакъв автомобил.

- Имате ли връзка с изчезването на монаха? - извика някаква репортерка. - Арестувана ли сте?

Жената вдигна очи, погледна право в обектива, после сведе глава и се скри зад завесата от мръсна коса.

- Това трябва да е тя - каза Оскар.

Катрин не го чу. Взираше се като хипнотизирана в цивилния полицай до Лив. Гледаше го как я качва грубо на задната седалка. Камерата се насочи към лицето му. Видя го как вдига луничавата си ръка, за да я отблъсне.

После се качи в колата и потегли.

Атанасий замаяно вървеше към параклиса за молитва. Още се потеше от изтощителното мъкнене на труповете през сложната плетеница тунели, водещи към средновековните пещери в източната част. Сега отново се намираше в обитаемите райони на Цитаделата, но изпитанието още го мъчеше наред със слабата миризма на химикали от чувалите. Колкото и енергично да бе измил ръцете си с дъждовната вода в пералното помещение, не можеше да се отърве от нея.

Старите тъмници пазеха внушителни спомени за бурното минало на Църквата - ръждясали окови и страховити щипци с цвета на засъхнала кръв. Разбира се, той познаваше историята на Цитаделата, кръстоносните походи и гоненията през по-бруталните времена, когато силната вяра в Бог и в ученията на Църквата се изковавали чрез страха, но си бе мислил, че всичко това завинаги си е отишло. А ето че призракът на жестокото минало се бе вкопчил в настоящето подобно на миризмата на древна смърт, надигнала се от тъмницата, в която бе хвърлил труповете. Когато чу хрущенето на чупещите се кости, върху които паднаха телата, нещо в него също се прекърши, сякаш действията и вярата му бяха опънати толкова много, че накрая не издържаха. Докато трепереше сам в студената планина, двете зърнати в Еретическата библия фрази блестяха в мислите му подобно на свежи истини в мрака.

Спря пред параклиса. Боеше се да влезе заради срама, който носеше със себе си. Прокара разсеяно длан по голото си теме и отново надуши антисептичната миризма на чувала от ръкава си.

Имаше нужда да се помоли. Каква друга надежда му оставаше? Пое дълбоко дъх и се наведе, за да мине през ниския вход.

Параклисът бе осветен от свещи, примигващи около Т-образния кръст на отсрещната стена. Нямаше седалки, само постелки и тънки възглавнички, които да пазят старите кокалести колене от студения под.

Атанасий не беше забелязал запалената отвън свещ, но още щом влезе, видя, че параклисът вече е зает от богомолец. Едва не заплака от облекчение, когато видя кой е.

- Скъпи братко... - Отец Тома стана и прегърна треперещия си приятел. - Какво те е разтревожило толкова?

Атанасий се мъчеше да се овладее. Озърна се назад към входа, после погледна загриженото лице на приятеля си. Замисли се дали да сподели тревогите си с него, или да премълчи в името на собствената си безопасност. Сякаш стоеше на ръба на пропаст и знаеше, че направи ли крачка напред, никога няма да може да се върне.

Погледна в изпълнените с любопитство и тревога очи на приятеля си и заговори. Разказа му за срещата с игумена в забранената зала, за Еретическата библия и за пророчеството в нея, за ужасната задача, която току-що бе изпълнил. Разказа му всичко.

Когато приключи, двамата дълго останаха да седят в мълчание. Атанасий знаеше, че с разказа си е изложил и двамата на опасност. Отец Тома вдигна очи, хвърли бърз поглед към вратата и се наведе към иконома.

- Какви бяха фразите, които видя в забранената книга? - попита с едва доловим шепот.

Вълна на облекчение заля Атанасий.

- Първата бе „Светлината Божия, заключена в мрак“ - прошепна той. - А втората: „Не свещена планина, а тъмница проклета“.

Дръпна се назад. Интелигентните очи на Тома се стрелкаха из тъмното помещение в синхрон с трескавите му мисли.

- Напоследък все по-силно усещам, че има нещо... неправилно... тук... - Отец Тома подбираше внимателно думите си. - Цялото това натрупано знание, продукт на най-добрите умове на човечеството, скрито в мрака на библиотеката, без да просветлява никого. Започнах работата си тук, за да защитя знанието, да го запазя, а не да го затварям... Когато приключих с подобренията в библиотеката и видях колко добре работят, се обърнах с молба към прелата да публикуваме чертежите, за да могат и други библиотеки да се възползват от системите, които използваме тук. Той отказа. Каза, че книгите и съдържащото се в тях знание са опасни оръжия в ръцете на непосветените. Каза, че колкото повече такива книги избледнеят и се разпаднат на прах в библиотеките отвъд тези стени, толкова по-добре. - Погледна Атанасий. Очите му отразяваха болката и разочарованието, които бе крил толкова дълго. - Оказва се, че съм изградил система, която е от полза единствено на онези, които искат да държат затворен най-големия дар - знанието.