Саймън Тойн - Sanctus

Единият sancti отвори най-близкия чувал достатъчно, за да се види главата. Тънка струйка кръв се стичаше от малката дупка в слепоочието към врата. Атанасий не познаваше мъжа. Не познаваше и онзи във втория чувал. Познаваше обаче третия. Погледът му спря върху лицето на мъртвия му приятел и той потръпна.

- Кръстът се завърна в Цитаделата - тихо каза игуменът, който също гледаше обезобразеното лице на брат Самюъл.

За момент четиримата гледаха трупа, след което, сякаш в отговор на някаква нечута команда, чувалът бе затворен и sancti го отнесоха. Атанасий очакваше, че ще се върнат за другите две тела. Това обаче не стана.

- Трябва да се отървем от тези нещастници - каза игуменът. - Съжалявам, че трябва да оставя тази задача на теб. Зная, че е неприятна, но трябва да се погрижа за някои изключително важни въпроси, събратята ти не могат да слизат в долните части на Цитаделата, а ти си единственият, на когото мога да се доверя...

Изобщо не обясни кои са тези хора, нито защо са донесени тук.

- Отнеси ги в изоставената част в източните покои - каза игуменът. - Пусни ги в някоя от старите тъмници. Телата им ще бъдат забравени, но душите им ще намерят покой. - Спря на прага, разтърка ръце, сякаш ги измиваше, и добави: - Вратата ще се затвори автоматично след пет минути. Гледай да си излязъл дотогава.

Атанасий се заслуша как стъпките му се отдалечават в мрака.

„Кръстът се завърна в Цитаделата...“

Спомни си думите от Еретическата библия:

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

Запита се какво ли са намислили да правят с осквернените останки на приятеля му. Несъмнено щяха да ги занесат в параклиса на Тайнството - защо иначе бяха прибрани не от друг, а от sancti?

Но мисълта, че Самюъл може да се съживи...

Подобно нещо можеше да хрумне само на безумец.

Погледна двата чувала с двата анонимни трупа в смълчаната крипта и се запита какъв е бил животът им до тази сутрин и кой ли ще се тревожи от изчезването им. Съпруги? Любими? Деца?

Падна на колене и се помоли безмълвно за тях, докато внимателно затваряше найлоновите им савани. После ги замъкна в преддверието, опасявайки се, че вратата може да се затвори всеки момент и да превърне прашната зала в негова гробница.

Лив седеше в стаята на персонала в градската морга, гледаше снимката на брат си и съживяваше образи от миналото. Споделянето на семейната история с Аркадиан бе като да насочи лъч светлина към нея. Сега си спомни как беше завела Самюъл в спалнята си и развълнувано му бе разказала всичко, което бе научила при пътуването си до Парадайз, Западна Вирджиния.

Видя го все едно с очите си как седи на ръба на тясното легло, как лицето му, и без това забулено от болка и мъка, пребледня като тебешир, когато му разкри как точно са се появили на бял свят. Лично за нея това бе обяснило всички въпроси за самоличността ѝ, които я измъчваха през детството и тийнейджърските години. Беше се надявала, че това споделяне ще донесе мир и на него. Но опитът ѝ да охлади тлеещата му омраза към самия себе си само беше налял масло в огъня. Той вече се обвиняваше за смъртта на баща им. А сега тя му бе дала причина да се обвинява и заради майка им.

Беше излязъл от стаята като призрак.

След това не разговаря с нея месеци наред. Не отговори на нито едно от обажданията ѝ. Лив оставяше съобщения дори в кабинета на психотерапевта му, докато не откри, че Самюъл е спрял да го посещава и вместо това се е обърнал към църквата.

Последния път, когато го видя, беше в Ню Йорк. Обади ѝ се най-неочаквано и изглеждаше щастлив и жизнерадостен, точно какъвто беше навремето. Каза ѝ, че тръгва на пътешествия и иска да я види, преди да замине.

Срещнаха се на Централна гара и прекараха времето в мотаене като типични туристи. Той сподели, че бил осъзнал някои неща, които са му дали нова насока. Каза ѝ, че щом някой умира, за да може да живее някой друг, то този друг е бил спасен ненапразно. Тези хора имали висше предназначение; пътешествието, на което се отправял, било неговият начин да открие какво е неговото.

Тя предположи, че въпросното пътешествие ще включва катеренето на разни страшни планини, но той ѝ каза, че това не е начинът да се доближиш до Бог. Не се впусна в подробности и тя не настоя. Просто се радваше, че брат ѝ, изглежда, е намерил нова и вълнуваща посока. Докато му махаше на летището, нито за миг не ѝ хрумна, че никога вече няма да го види жив.

Премигна, за да махне сълзите, и погледна към Цитаделата, издигаща се като резенче нощ на фона на пролетното небе. Изпита болката, която сигурно бе изпитвал брат ѝ, докато е бил там. Никога не бе обвинявала себе си за смъртта на баща си или майка си, но се обвиняваше за смъртта на Самюъл. Каквото и да си мислеше Аркадиан, именно желанието ѝ за себепознание я беше накарало да потърси истината за раждането им и необмисленото разкриване на тази истина пред Самюъл го бе довела до скока от върха на тази проклета планина.