Саймън Тойн - Sanctus

- Запознат съм в общи черти.

- Брат ми смяташе, че вината е изцяло негова! „Синдром на оцелелия“, така го наричат докторите. Не можеше да се отърси от чувството, че той е бил причината за всичко и че не заслужава да живее. Премина през дълга терапия, опитваше се да се примири. Накрая се обърна към религията. Предполагам, че често се случва. Започваш да търсиш отговори. И ако не можеш да ги намериш тук и сега, започваш да търсиш другаде.

Припомни си събитията отпреди осем години - пътуването до Западна Вирджиния; пеенето на щурците на верандата, докато сестра Кинтнър ѝ разказваше какво знае; как всичко се бе изяснило и бе застанало на мястото си; после мракът бързо го скри отново, след като сподели откритието си със Самюъл.

- Изобщо не трябваше да му казвам.

- Не бъдете толкова сурова към себе си - каза Аркадиан. - Когато Самюъл се обвиняваше за смъртта на баща ви, вие също ли мислехте така?

- Не.

- А казвахте ли му, че вината не е негова?

- Разбира се.

- Е, а сега аз ще ри кажа - смъртта на Самюъл не е по ваша вина. Каквото и да сте му казали, каквото и да си мислите, че сте направили, за да го пропъдите, той вече е бил тръгнал по своя път. Нищо не сте можели да направите, за да промените това.

- Откъде сте толкова сигурен?

- Ако е хранил някакви лоши чувства към вас или ако е смятал, че имате вина за нещо, защо му е трябвало да се погрижи да ви открием?

Лив сви рамене.

- Може би за да ме накаже.

Аркадиан поклати глава.

- Нещата не стават така. Сигурно сте писали за случаи на отвличане и за изчезнали хора.

- Случвало ми се е.

- И какво е най-лошото при тях? Имам предвид, за близките.

Лив си помисли за хората, които бе интервюирала - измъчените погледи, постоянните умувания за всичко, което би могло да се случи, непрекъснатата тревога и несигурност. Помисли си за демоните, с които бе живяла самата тя, откакто Самюъл бе изчезнал.

- Най-лошото е да не знаеш какво става.

- Именно. Но вие знаете какво се е случило със Самюъл, защото той се е погрижил да научите. Значи не ви е наказвал. А ви е освободил.

Стресна я вой на сирена. Голяма противопожарна кола се понесе през трафика и зави на следващата пресечка. Аркадиан я изгледа как изчезва, после хукна натам.

Хора в бели лабораторни престилки и по ризи изпълваха улицата с пъхнати в джобовете ръце и прегърбени рамене, за да се предпазят от студа. Пожарната спря до друга, която вече беше паркирала пред нещо като огромен мавзолей. Пожарникари в ярки дрехи проверяваха имена по списък.

Аркадиан тръгна към най-близкия, като оглеждаше лицата на околните, вадеше телефона си и натискаше копчетата.

- Да сте виждали доктор Рийс?

Пожарникарят погледна списъка.

- Не. Още не е излязъл.

Записаният глас на Рийс подкани Аркадиан да остави съобщение. Той затвори и забърза към двама пожарникари, които тъкмо излизаха от сградата.

- Какво става? - попита ги и показа значката си. Двамата миришеха на пушек.

- Нищо - каза единият, свали шлема си и избърса потта от челото си. - Задействала се е алармата в един коридор. Някой запалил кошче за боклук в тоалетната.

- Нарочно?

- Че как иначе?

Аркадиан се намръщи.

- Може ли да вляза?

Пожарникарят го погледна, после заговори в микрофона на ревера си:

- Чарли четири, намерихте ли нещо друго?

Чу се пращене, последвано от металически глас:

- Не. Излизаме.

- Заповядайте - каза пожарникарят.

Аркадиан тръгна нагоре по стълбите. Лив го следваше по петите, загледана решително напред и леко намръщена с надеждата, че това прави физиономията ѝ сериозна и пожарникарят ще я вземе за партньор на Аркадиан. Вместо това огнеборецът зяпаше мърлявите ѝ дрехи и сплъстената ѝ коса. Дори отвори уста да каже нещо, може би да я спре, но радиото отново оживя и отвлече вниманието му, което позволи на Лив да вземе на скок последните няколко стъпала и да изчезне вътре.

Озова се в голямо преддверие с няколко врати, пуста рецепция и два асансьора отляво. Пред нея Аркадиан натисна копчетата, изчака няколко секунди, после рязко се обърна и мина през двойната врата. Лив го последва по стълбището, като се стараеше да стъпва в синхрон с него чак до сутерена, за да не я чуе и да не ѝ нареди да остане отвън.

Аркадиан нахлу в коридора и спря, поразен от царящата тишина. На пода лежеше престилка, съборена от закачалката от някой бързащ да излезе. По-нататък се виждаше вратата на кабинета на Рийс. Беше полуотворена. Той натисна бутона за повторно набиране и предпазливо тръгна напред.