Саймън Тойн - Sanctus

Последната снимка показваше, че разходката е била преди 2001 година: младежът стоеше между кулите близнаци на Световния търговски център и буташе с ръце настрани, а лицето му бе изкривена карикатура на ужасно усилие. С дългата си коса и наченки на брада приличаше на Самсон в храма на филистимците. Картината бе зловеща, натоварена с трагедия не само заради случилото се с кулите, но и защото младежът с разперените ръце подигравателно имитираше позата, която щеше да заеме през последните часове преди да полети от върха на Цитаделата.

Гейбриъл прибра снимките в портфейла. Инстинктът му подсказваше да остави мешката в шкафа, но той я преметна през рамо, затвори вратата на камерата и тръгна към изхода. Мешката щеше да му е талисман, магия за късмет, леща, през която да фокусира решимостта си. Когато намереше Лив и я заведеше на безопасно място, щеше да ѝ я върне.

Сигурността ѝ вече се бе превърнала за него в лична мисия. Не можеше да каже точно защо или кога бе решил така. Може би когато я гледаше как тича през хлъзгавия от дъжда паркинг, обхваната от ужас, който отчасти се дължеше на него. А може би и по-рано - когато бе видял изумителните ѝ зелени очи, търсещи истината в неговите. Можеше най-малкото да я освободи от страха, стига да му се удадеше възможност.

Излезе от сумрака на багажната служба в ярката светлина на основната зала. Стъкленият таван, издигащ се на тридесет метра в най-високата си точка, сякаш улавяше и отразяваше всеки звук. Беше толкова шумно, че той по-скоро усети, отколкото чу звъна на телефона в джоба си.

- Момичето е отведено в централното полицейско управление - каза Катрин. - Намира се в стаята за разпити на четвъртия етаж и дава показания за случилото се през нощта.

- Откога е информацията?

- Току-що я получих. Но мислим, че източникът, който ни я даде, я е дал и на sancti.

В това имаше резон. И освен това означаваше, че хората, които се бяха опитали да отмъкнат Лив, ще се навъртат наоколо и ще чакат следващия удобен момент.

- Ще ти се обадя - каза той и прекъсна връзката.

Надяна шлема, докато приближаваше към мотоциклета и обмисляше следващия си ход. Реши, че Лив ще е в безопасност, докато е в стаята за разпити; нямаше обаче да остане там завинаги, а сградата на полицейското управление беше огромна. Щеше да е почти невъзможно да я открие, без да привлече внимание към себе си. Запали двигателя и погледна към вестникарската сергия, на която се продаваше сутрешното издание на местния вестник. На първа страница отново имаше снимка на монаха - този път от по-близък план, явно направена с много добър обектив. Заглавието отгоре гласеше ПАДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА.

Гейбриъл превключи на скорост и се сля с мудния сутрешен трафик.

Знаеше много добре къде щеше да отиде Лив.

Аркадиан бутна голямата стъклена врата на управлението и я задържа отворена. Лив излезе и примижа на ярката светлина на слънцето. Няколко униформени ченгета и цивилни служители от администрацията се бяха събрали около един пепелник, светилище на общата им зависимост. Лив тръгна да се присъедини към службата.

- Мога ли да ви отмъкна една цигара? - попита един мъж с бяла риза и синя вратовръзка. Цивилните обикновено бяха по-отстъпчиви от униформените. Той я погледна и леко се дръпна, стреснат от външния ѝ вид.

- Тя е с мен - каза Аркадиан.

Служителят извади пакет „Марлборо Лайт“.

- Благодаря - каза Лив и си взе цигара. - Наистина ви благодаря.

Мъжът ѝ поднесе огънче и Лив се наведе и запали. Дръпна жадно и вдиша сухия дим. Вкусът беше отвратителен като на цигарите, които бе пушила в стаята за разпити. Въпреки това се усмихна на мъжа и тръгна след Аркадиан по улицата.

- Кога за последен път видяхте брат си? - попита той, когато го настигна.

Лив отново дръпна от цигарата с надежда, че познатото блаженство скоро ще я изпълни.

- Преди осем години. Точно преди да изчезне.

- Някаква идея защо е заминал?

Лив се намръщи на гадния вкус. Какво им беше на тези чуждоземни цигари? До една приличаха на горящи гуми.

- Дълга история.

- Е, тогава да вървим по-бавно. Моргата е само на две пресечки.

Лив отново дръпна предпазливо и пусна цигарата възможно най-дискретно в канавката с надеждата, че приятният мъж, който я беше почерпил, не гледа след нея.

- Мисля, че всичко започна със смъртта на татко. Не зная какво от това знаете...

Аркадиан си помисли за досието, което бе съставил за миналото на мъртвия монах, и статията за трагичната автомобилна катастрофа в ледената клисура.