Саймън Тойн - Sanctus

- Пилот Мигел Рамирес, на вашите услуги - каза той и потупа идентификационната карта на костюма си.

Катрин се хвърли през стаята, като едва не го събори в желанието си да го сграбчи в обятията си. Умората, грижите, травмите на току-що отминалия ден, тежестта на историята, която надвисваше над идващите дни - в момента всичко това бе забравено.

След деветдесет години изгнание Оскар де ла Круз най-сетне се бе върнал у дома.

Останаха прегърнати, докато телефонът на Катрин не пропя в джоба ѝ и не развали магията. Тя се дръпна, целуна баща си по двете бузи и извади апарата. Оскар гледаше как лицето ѝ се мръщи, докато чете току-що препратения имейл.

- Гейбриъл ли?

Катрин поклати глава.

- Момичето. В полицията е.

- Кой е източникът?

- Човек от сградата на централното управление.

- Достоверен ли е?

- Точен.

Оскар поклати глава.

- Не е същото.

Катрин сви рамене.

- Доставя ни информация при поискване и тя винаги е добра.

- И каква информация е доставял този източник в миналото?

- Полицейски досиета на всяко свързано с Църквата разследване през последните три години. Научихме за него от наш човек в журналистическите среди.

- Значи да приема, че не ни дава информацията от любов към каузата ни, така ли?

- Не. Дава ни я за пари.

Катрин отново погледна телефона, препрочете съобщението и си отбеляза времето на пристигането му. Ядоса се, че не го е видяла по-рано. Изчисти екрана и натисна бутон за бързо набиране. Запита се кога източникът ѝ е изпратил информацията - преди или след като я е съобщил на Цитаделата. Нямаше кой знае какво значение. Хората, които се бяха опитали да отвлекат момичето, вече несъмнено бяха в течение и сигурно вече се прегрупираха.

Набирането на номера завърши.

Някъде в Руин зазвъня телефон.

Basilica Ferrumvia бе най-голямата сграда в Руин, която не принадле жеше на Църквата. Беше издигната камък по камък в средата на деветнадесети век като фар на надежда и прогрес от средновековните коптори южно от Изгубения квартал. Въпреки църковно звучащото ѝ име обаче единственото нещо, което беше на почит в нея, бе търговията. Наричаната от всички Църква на железния път бе главната гара на града.

Гейбриъл отби пред готическата ѝ фасада в разгара на часа пик. Спря олекотения мотоциклет под огромния навес от стъкло и желязо над главния вход до редицата скутери, изключи двигателя и закрачи енергично към гарата като обикновен служител, бързащ да хване влака.

Мина бързо през шумната централна зала и се спусна в приглушената тишина на багажната служба, издълбана дълбоко в скалите под перон 16.

Шкаф 68 се намираше в най-далечния ъгъл на помещението, точно под една от шестте наблюдателни камери. Камерата бе разположена така, че макар лицето на Гейбриъл да бе видимо за дежурните, съдържанието на шкафа оставаше скрито. Той набра петцифрения код и отвори вратата.

Вътре имаше друг черен сак, идентичен по размери и изработка с онзи на рамото му. Гейбриъл го отвори и извади черно ватирано яке и два пълнителя. Остави пълнителите на пода на шкафа, извади пистолета си, внимателно свали заглушителя и го пусна в сака. Тишината бе необходима през нощта. Стрелбата през деня трябваше да е достатъчно шумна, за да подплаши онези, които не би трябвало да са на мястото на престрелката. Не искаше да пострадат невинни минувачи. Военните наричаха това косвени жертви. В града пък - убийство.

Огледа се, смъкна сака от рамото си, свали якето и облече ватираното. Пълнителите отидоха в джоба. Пистолетът отново се озова в кобура под мишницата му; без заглушителя не изпъкваше толкова много. Взе сака, прибра го в шкафа, отвори го и извади мешката на Лив. Поколеба се за момен - вроденото чувство за такт не му позволяваше да наднича в личните вещи на жена, но въпреки това го направи.

Намери дрехи, тоалетни принадлежности, зарядно за телефон - всичко, което би взел човек, ако заминава по спешност. Имаше и малък лаптоп в куфарче, портфейл, кредитни карти, журналистическа карта за самоличност и карта за „Старбъкс“, почти пълна. В страничния джоб откри паспорт, връзка ключове и малък албум. В него имаше десетина снимки на Лив и някакъв младеж на разходка из Ню Йорк. На тях Лив беше с няколко години по-млада. Младежът несъмнено бе неин брат. Имаше същата руса коса, същото леко заоблено привлекателно лице - хубаво при него, красиво при нея, - същите яркозелени очи, светещи от радостта на споделения смях.