Саймън Тойн - Sanctus

Ръката на Аркадиан потупа неуверено синята папка. Беше омекнал, но все още си оставаше малко дръпнат.

- Вижте - каза тя. - Искам да разбера какво се е случило с него не по-малко от вас. Затова можете да ми се доверите или не, от вас зависи. Но ако все още се тревожите заради онова, с което си изкарвам хляба, ще подпиша всяка декларация за мълчание, която ми пробутате.

Пръстите на Аркадиан престанаха да барабанят. Той стана и излезе. Папката остана на масата.

Лив впери поглед в нея, мъчеше се да потисне желанието да я грабне и да надникне вътре, докато инспектора го няма. След секунди той се върна с химикалка и стандартна декларация за конфиденциалност. Лив подписа и той сравни подписа ѝ с подписа в изпратеното по факса копие на паспорта ѝ. После отвори папката и плъзна по масата една снимка.

На нея се виждаше измитото тяло на Самюъл върху масата за аутопсии. От ярката светлина тъмните белези изпъкваха ясно и гротескно върху бледата му кожа.

Лив гледаше, изгубила дар слово.

- Кой му е направил това?

- Не знаем.

- Но трябва да сте говорили с хората, които са го познавали. Нима никой не знае нищо? Дали не се е държал странно напоследък, или е изглеждал потиснат?

Аркадиан поклати глава.

- Единственият човек, с когото успяхме да разговаряме, сте вие. Брат ви падна от върха на Цитаделата. Предполагаме, че е пребивавал в нея няколко години, тъй като няма сведения да е живял другаде в града. От колко време казахте, че е бил в неизвестност?

- Осем години.

- И през цялото това време изобщо не се е обаждал?

- Нито веднъж.

- Значи ако през цялото време е бил вътре, последните, които са го видели жив, трябва да са останалите обитатели на Цитаделата, но се боя, че няма да можем да разговаряме с някой от тях. Изпратих запитване, но това е само заради процедурата. Никой няма да се съгласи да разговаря с мен.

- Не можете ли да ги заставите?

- Цитаделата следва собствените си закони - в буквалния смисъл на думата. Тя е държава в държавата, със свои правила и правосъдна система. Не мога да ги заставя да направят нищо.

- Значи могат да си мълчат дори когато някой е умрял? И нищо не може да се направи?

- В общи линии - отвърна Аркадиан. - Макар да съм сигурен, че в крайна сметка ще кажат нещо. Разбират от реклама като всички останали. Междувременно можем да разследваме в други посоки.

Извади от папката още три снимки и плъзна първата към нея.

Лив видя телефонния си номер, надраскан на някаква тънка кожена ивица.

- Намерихме това в стомаха на брат ви. Ето как успяхме да се свържем толкова бързо с вас. - Плъзна втората снимка. - Но това не е всичко.

Пътищата в Изгубения квартал били очертани както падне в земята от ръчни колички и конски каруци в началото на шести век и вече изобщо не съответстваха на съвременния трафик и скоростта му. Всяко разширяване на пътните артерии изисква събаряне на сгради, но в случая това бе немислимо и затова градските власти бяха въвели толкова сложна система от еднопосочни улици, че колите се лутаха из тях като мухи в паяжина.

Карането на линейката по средновековните улици беше същински кошмар за Ердем. Наръчникът на парамедика изискваше от него да реагира на всеки сигнал в града в рамките на петнайсет минути. Освен това трябваше да върне превозното средство в същото състояние, в което е било при излизане. Което означаваше, че едно пътуване из каменния лабиринт с необходимата скорост за изпълняване на първото изискване водеше до драстично неспазване на второто - сто на сто все някъде щеше да ожули колата.

Успя да промуши линейката през една тясна каменна арка, натисна газта и насочи вниманието си напред с надеждата да навакса, докато следващото препятствие не го принуди отново да запълзи.

- Как се движим? - попита той.

- Вече сме на четиринайсетата минута - отвърна Кемал. - Не си мисли, че ще бием рекордите тук.

Пациентът, към когото отиваха, беше мъж, намерен в безсъзнание на една от страничните улички в края на Изгубения квартал. Предвид часа и местоположението Ердем предполагаше, че човекът или е друсан, или е бил прострелян или наръган. Онзи, който се беше обадил, не бе дал много подробности - само колкото да е сигурен, че ще пратят линейка. Иначе казано, чудесно начало на чудесен ден.

- Има ли новини от полицията? - попита Ердем.

Кемал погледна екрана на радиоскенера за патрулна кола.

- Не. Сигурно още си пият кафенцето.

Патрулката явно не смяташе случая за спешен. За разлика от парамедиците, от ченгетата не се искаше да реагират в рамките на петнайсет минути. Особено рано сутрин.