Саймън Тойн - Sanctus

Само че днес нещо се различаваше.

Атанасий го забеляза, докато отец Малахия бе в разгара на риторическите си излияния от амвона. Погледна разсеяно към редиците червени стражи пред него. Въпреки стриктното правило всички да присъстват на утреня, един от тях липсваше. С високия си ръст Гилермо Родригес обикновено стърчеше - в съвсем буквалния смисъл на думата - сред останалите. Днес обаче го нямаше.

Атанасий си спомни шейсет и двете досиета, които бе занесъл в покоите на игумена предишния ден. Шейсет и две червени папки за шейсет и двамата от carmina. Обърна се леко, сякаш слушаше внимателно проповедта, и започна да брои наум.

Неподвижният въздух в катедралата потрепна, когато дълбоките гласове запяха последното славословие на истинския език на тяхната църква. „Всеки ден ще те благославям и ще възхвалявам името ти во веки веков. Благословен да си, ГОСПОДИ; научи ме на твоите божествени закони“.

Атанасий едва успя да приключи, преди събралите се да започнат да се разотиват. Стражите бяха петдесет и девет. Трима липсваха.

Слънцето изгряваше и грамадните прозорци над олтара светнаха - Бог бе отворил великото си око и гледаше вярното си паство. Светлината отново бе победила мрака. Беше започнал новият ден.

Атанасий излезе от катедралата с тълпата кафяви раса, умислен върху откритието си. Не знаеше почти нищо за миналото на брат Гилермо и предположи, че игуменът може да го е избрал за някаква задача. Тази мисъл дълбоко го смути. Винаги се беше гордял със способността си да обуздава импулсивността на игумена. Фактът, че трима от стражите липсваха, го караше да се безпокои - не само защото се страхуваше от реакцията на игумена на смъртта на брат Самюъл, но и защото той сам щеше да я изпита.

Беше си помислил, че чрез разкриването на пророчеството, което като че ли предричаше края на Тайнството и едно ново начало, игуменът демонстрира разтопяването на сковаващата секретност, която държеше Църквата замразена в миналото. Сега подозренията му нашепваха тъкмо обратното. Боеше се, че игуменът изобщо не очаква с нетърпение светлото бъдеще, а най-вероятно се връща към поведението от тъмното и изпълнено с насилие минало.

Лив седеше мълчаливо в ярко осветената стая за разпити.

Продължаваше да се взира в снимката във вестника, докато Аркадиан внимателно разказваше подробностите. Когато приключи, той постави ръка върху синята папка и каза:

- Бих искал да ви покажа още снимки. Направихме ги преди аутопсията. Разбирам, че ви е трудно, и напълно ще ви разбера, ако не искате да ги виждате, но те могат да ни помогнат да разберем повече за причините за смъртта на Самюъл.

Лив кимна и избърса сълзите по бузите си.

- Първо обаче искам да изясним нещо.

Тя го погледна.

- Трябва да ме убедите, че наистина сте негова сестра.

Изтощението отново се стовари върху Лив. Точно сега изобщо не ѝ се искаше да разправя цялата история на живота си, но трябваше да разбере какво се е случило с брат ѝ.

- Научих истината едва след като баща ми почина.

Нещата, които бе открила преди осем години, започнаха да се връщат. Неща, които обикновено държеше заключени дълбоко в себе си.

- Като малка имах доста сериозни проблеми със самоличността. Никога не бях сигурна къде точно ми е мястото. Знам, че повечето хлапета минават през етап, когато си мислят, че всъщност не са част от семейството, но аз имах съвсем различна фамилия от тази на татко и на брат ми. Изобщо не познавах майка си. Веднъж попитах баща ми за нея, но това само го направи още по-мълчалив и дръпнат. През нощта го чух да плаче. С развинтеното си тийнейджьрско въображение си помислих, че съм разровила някаква срамна семейна тайна. Никога повече не го питах за нея. Когато умря, мъката ми, чувството за загуба, наричайте го както искате, сякаш се спря върху този въпрос без отговор. Той се превърна в идея фикс за мен. Имах чувството, че не само съм изгубила баща си, но и възможността да открия коя съм в действителност.

- Но все пак сте открили - обади се Аркадиан.

- Да - отвърна Лив. - Да, открих.

Пое дълбоко дъх и се върна в миналото.

- Тъкмо бях започнала да уча в Колумбийския университет. Следвах журналистика. Първата ми голяма задача беше разследващ материал от три хиляди думи на тема по мой избор. Реших да ударя с един куршум два заека. Зарових се в голямата семейна тайна. Хванах автобуса за Западна Вирджиния до мястото, където се бяхме родили с брат ми. Едно от онези градчета, които могат да минат под знака „типично американски“. Една дълга главна улица. Магазини с навеси, наредени покрай тротоара, повечето затворени. Нарича се Парадайз 31. Па- радайз, Западна Вирджиния. Основателите на това място явно са имали големи надежди.