Саймън Тойн - Sanctus

Кутлар кимна. По скалпа му отново изби пот и потече по врата и гърба му. Носеше се слух, че докторът навремето практикувал съвсем почтено медицина, преди слабата воля и свободният достъп до морфин да си кажат тежката дума.

- Трябва да почивате - каза докторът. - Не се напрягайте, докато това не зарасне.

- Колко време? - изграчи Кутлар. Устата и езикът му бяха пресъхнали от новокаина или с каквото там го бяха напомпали.

Докторът отново погледна разръфаната червена дупка и започна да я изучава, сякаш бе някакъв рядък вид орхидея.

- Може би месец. Най-малко две седмици, преди изобщо да се опитвате да вървите с този крак.

Глас от прага стресна и двамата.

- Трябва да може да върви веднага, защото тръгва с нас.

Беше Корнилиъс. Подобните на восък петна по лицето му блестяха под лампите на операционната. Йохан влезе след него. Червените им мушамени анораци бяха лъскави от дъжда. Изглеждаха така, сякаш ги бяха потопили в кръв.

- Добре. - Дебелакът беше достатъчно благоразумен да не спори с клиентите си. - Ще го стегна здраво и ще му дам силни болкоуспокояващи.

Корнилиъс спря до масата и се наведе да огледа раната като истински познавач, преди докторът да започне да я превързва. Погледна Кутлар и му намигна, очите му се усмихнаха и в краищата им се събраха бръчици. Кутлар усети как нещо се размърда в студената безчувственост на крака му. Приятелят му бе прав - докторът наистина не пестеше хапчетата, но стените на новокаина започваха да се рушат и армията на болката се канеше да атакува.

Докторът приключи с превързването и взе спринцовка.

- Сега ще ви сложа малко морфин, а за по-късно ще ви дам хапчета.

Размазано червено петно профуча през операционната. В следващия миг Йохан бе сграбчил доктора и бе запушил устата му. Кръвясалите очи се разшириха от ужас зад мръсните очила и един сопол направи мехур, когато докторът задиша тежко през носа. Корнилиъс измъкна спринцовката от месестите пръсти и я заби в ръката му през бялата престилка. Натисна буталото и ужасът в облещените очи се смени с изцъклена примиреност, когато опиатът попадна в кръвоносната система. Йохан замъкна доктора до един стол и го пусна да седне, а Корнилиъс намери нова ампула и отново напълни спринцовката. Заби я на същото място като преди и натисна буталото, докато не я изпразни.

- Tabula rasa - прошепна той на Кутлар. - Никакви свидетели.

Извади спринцовката от ръката на дебелака и пристъпи напред. Кутлар щеше да побегне, ако кракът му ставаше за нещо, но знаеше, че е безполезно. Не би могъл да стигне и до вратата. Помисли си за лежащия на мокрия път Серко. Надяваше се тези безмилостни кучи синове, които и да са, поне да спипат убиеца и да му върнат услугата. Гледаше как спринцовката се приближава, лъскавата игла сочеше право към него. Върхът ѝ бе розов от кръвта на доктора.

„Защо не смени иглата“ - помисли си Кутлар, преди да си даде сметка, че всъщност няма никакво значение.

- Трябва да се махаме оттук - каза Корнилиъс, взе салфетка от кутията на помощната маса и уви спринцовката в нея. - Можеш ли да вървиш?

Кутлар кимна. Отново пое дъх. Корнилиъс прибра спринцовката в джоба си, подхвана го и му помогна да стане. Кутлар усети как подутият му крак напира под стегнатата превръзка. Стаята се завъртя пред очите му. Опита се да направи крачка, но краката не му се подчиняваха. Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, бе кучето от плаката - с блеснали очи, здраво и без никакви глисти.

Зазоряваше се.

Гейбриъл спря колата на шест метра от ръба на кариерата и изключи двигателя. Старата кариера беше издълбана в планинския хребет северно от града, в края на някогашен път, свързващ се с централния северен булевард на Руин. Над сто теглени от волове каруци минавали навремето по него дневно, натоварени с камък за града.

По-голямата част от строителния материал за църквата в центъра на Руин бе добита тук; същото се отнасяше и за северната и западната стени на града. Сега пътят беше погребан под гъста гора и натрупаната през вековете шума, от която тук-там подобно на счупена кост стърчеше по някоя разбита плоча - единственото напомняне, че някога е бил оживен. Кариерата сс намираше на два и половина километра от най-близкия използван път и липсваше на съвременните карти; бе почти невъзможна за откриване дори посред бял ден, освен ако не знаеш къде да я търсиш.

Гейбриъл отиде до ръба и вдиша плътните първобитни миризми от потопа през нощта. На двадесет метра под него се стелеше килим от зелен жабуняк, покриващ повърхността на езеро, чиято дълбочина не можеше да се измери. Несъмнено беше доста дълбоко. Каменните кариери събираха вода като гигантски дъждовни резервоари. Ослуша се за рев на двигатели, кучешки лай, ръмжене на моторни резачки или нещо друго, което да издава присъствието на хора в района. Нищо.