Саймън Тойн - Sanctus

Пет метра.

Два.

Десният ѝ крак стъпи на твърдия асфалт и Лив се втурна към кутията със задвижващия механизъм на бариерата, шмугна се под нея, опря с благодарност гръб в студения мокър метал и за съвсем кратък миг се почувства в безопасност.

И тогава дъждът спря.

Толкова внезапно, че бе почти свръхестествено. В един момент отгоре ѝ се изсипваше същински тропически потоп, а в следващия водната завеса бе изчезнала. Чу гъргоренето на канализацията покрай основния път и тихото мляскане на мокра земя. В изведнъж настъпилата тишина собственото ѝ дишане приличаше на стърженето на моторна резачка. Напрегна слух за други звуци. В трескавото ѝ въображение тишината загатваше за притаил се наблизо враг, ослушващ се за най-малкото движение, насочил пистолета си към студената земя, докато не намери по-топла мишена.

Терминалът все още бе твърде далеч, но тя вече го виждаше ясно - което означаваше, че същото се отнася и за онзи, който я търсеше. Изпита непреодолимо желание да спринтира към прикритието на паркираните коли, но успя да се овладее.

До тях имаше само четири-пет метра асфалт. Освен това забеляза, че мястото, където бе клекнала, е по-ярко осветено от останалия паркинг. Виждаше примамливите сенки, където светлините на лампите не се припокриваха. Много по-трудно можеха да я забележат, ако изтича дотам. Най-близката сянка бе на шест метра от нея. Плюс още четири до колите. Или пък можеше да рискува и да изтича направо оттук.

Затвори очи и се облегна на стоманения стълб. После се втурна през тясната ивица на пътя, като държеше главата си ниско, на нивото на бариерата.

Гейбриъл чу далечните ѝ стъпки върху мокрия асфалт и я видя как пресече тичешком пътя, промени посоката си, когато стигна до сенките, и изчезна сред океана от метал.

Обърна се и огледа мястото на засадата за евентуални свидетели. По очертанията на паркинга имаше няколко охранителни камери, но всички гледаха навътре към автомобилите. Същото се отнасяше и за сервизните постройки. Никоя камера не следеше пътя. Най-вероятно нищо от случилото се през последните няколко минути не беше записано.

Събра месинговите гилзи на седемте патрона, които бе изстрелял по бягащия микробус. Повечето куршуми бяха достигнали целта си, но така и не бяха спрели шофьора. Пусна гилзите в джоба си и се наведе над трупа.

Докато влизаше c препъване през въртящата се врата в ярко осветения терминал, Лив едва не плачеше от облекчение. Закуцука напред, като остави следа от кал и вода, а стреснатите туристи се дърпаха от пътя ѝ. Сепнато от настъпилата суматоха, едно от ченгетата при паспортния контрол вдигна глава, побутна партньора си и кимна към нея. На лицето на втория се изписа отвращение и той натисна бутона на радиостанцията си и заговори в нея. Ръцете и на двамата се приближиха към предпазителите на автоматите.

„Страхотно... Да стигна чак дотук и да бъда застреляна от тези двама малоумници“.

Събра последните остатъци от силите си и вдигна ръце в познатия по цял свят знак, че се предава.

- Моля ви - промълви и се свлече на колене пред тях. - Обадете се на инспектор Аркадиан от отдел „Убийства“ в Руин. Трябва да говоря с него.

Родригес стоеше до гишето за проверка на багажа и гледаше как служителят изпразва раницата му върху стоманената маса и проверява съдържанието ѝ. Радиостанцията на колана му изпращя, но той не ѝ обърна внимание. Някаква жена се нуждаела от помощ и искаха подкрепления. Родригес се обърна и погледна над опашката към другата страна на детектора за метал. Благодарение на високия си ръст виждаше ясно залата, но не забеляза източника на суматоха.

- Благодаря, господине, приятен полет. - Служителят избута раницата му настрани и посегна към следващата чанта, подала се от рентгеновия апарат.

Родригес отстъпи настрани и бързо прибра паспорта, който не вярваше, че ще му потрябва отново, Библията, с която бе умряла майка му, бельо и две ризи, които стояха малко провиснали на слабата му висока фигура. Последната вещ сгъна внимателно, сякаш бе флаг, който щеше да бъде положен върху ковчега на войник - червен найлонов анорак, който не означаваше нищо за другите, но бе особено важен за него.

Не прибра единствено малкото томче с кожена подвързия, дадено му от игумена и описващо историята на tabula rasa. Него го сложи в джоба си. От вътрешната страна на корицата имаше написано женско име и два адреса. Първият бе на редакцията на вестник в Ню Джърси. Вторият беше домашен.