Саймън Тойн - Sanctus

Мъжът се поколеба и погледна към пороя, който се сипеше от небето.

- Добре. Стойте тук. Веднага се връщам.

Лив го гледаше как се отдалечава и как вятърът развява шлифера му. Щракна запалката в шепи, запали цигарата и напълни дробовете си с никотин и нощен въздух. Издиша и усети как напрежението от полета започва да се топи и изчезва заедно с дима. Прибра пакета в мешката, порови да намери телефона си и го включи.

Един микробус премина в дъжда. Някакъв човек, вероятно от охраната, като че ли гонеше трима младежи от навеса на спирката, където те може би бяха решили да пренощуват. А може би просто бяха студенти след здрав купон.

„Добре дошла в Руин...“

Телефонът избръмча в ръката ѝ. Имаше три пропуснати обаждания и две нови съобщения. Палецът ѝ тъкмо се канеше да натисне бутона за гласовата поща, когато пред нея спря едно рено. Прозорецът се спусна и добре облеченото ченге зад волана ѝ се усмихна, пресегна се и отвори задната врата.

Лив дръпна жадно от цигарата, забучи я в пълния с пясък пепелник до въртящата се врата и се втурна по мокрия тротоар към топлия и сух комфорт на автомобила.

- Как се казвате? - попита тя, докато затваряше и закопчаваше предпазния колан.

Мъжът превключи на скорост и се нареди зад другите коли и таксита, които бавно пълзяха към изхода.

- Гейбриъл - каза той и се усмихна - тя видя усмивката в огледалото и как около очите му се събраха ситни бръчици.

Лив се облегна на вратата и почувства как умората я обгръща като одеяло. Понечи да затвори очи, но си спомни съобщенията. Набра гласовата си поща и долепи телефона до ухото си.

- На кого се обаждате? - попита Гейбриъл.

- Просто си проверявам съобщенията. - Потисна прозявката си. - Къде всъщност отиваме?

- В Руин - отвърна той, излезе от колоната и продължи по сервизното платно. - Къде другаде?

Първото съобщение зазвуча през пращенето на бурята.

- Здравейте... ъ-ъ-ъ... госпожице Адамсен. Обажда се инспектор Аркадиан. Просто исках отново да изразя съболезнованията си... за вашата загуба... изпратих някои снимки на детектив Беринджър... от полицейското управление на Нюарк...

Лив притисна телефона до ухото си. Пращенето се засилваше и заглушаваше съобщението.

- Той ще ви се обади в... официално да идентифицирате... Може да свърши всичко необходимо... винаги можете... обадите, ако имате...

Съобщението свърши и очите ѝ се стрелнаха към мъжа зад волана. Щом Аркадиан бе изпратил снимки, по които да идентифицира тялото, значи не знаеше, че е тръгнала насам. Защо тогава да изпраща човек да я посрещне? Започна второто съобщение.

- Здравейте, обажда се детектив Беринджър от полицейското управление на Нюарк...

Не беше нужно да изслушва останалото.

Мъжът беше казал, че името му е Гейбриъл. И че е ченге.

Не!

Изобщо не бе казвал, че е ченге. Не ѝ беше показал значката си, когато се представи. Просто каза, че го е изпратил Аркадиан, а тя бе приела всичко останало. „Глупачка!“ Беше подлъгана от умората и от факта, че мъжът изглежда добре и се държи любезно. Кой беше той, по дяволите?

- Всичко наред ли е?

Погледите им се срещнаха в огледалото.

- Да - каза тя. Изведнъж си даде сметка, че физиономията ѝ сигурно е разтревожена. - Работа. Скочих в самолета доста набързо. Нямах време да приключа някои неща, преди да тръгна. Шефът ми сигурно здравата се е ядосал.

Очите му се стрелнаха към пътя, защото някакъв микробус профуча покрай тях, вдигайки облак пръски. Чу се писък на гуми и купето се озари в червено. Микробусът ги засече и рязко наби спирачки. Прекалено рязко.

Гейбриъл направи същото. Гумите засвириха по мократа настилка. Реното подскочи, когато бронята му се натресе в бронята на микробуса. Лив полетя напред и коланът се впи в тялото ѝ. Чу се рязък пукот и в мига преди да се отворят въздушните възглавници тя си помисли, че са я простреляли.

После всичко тръгна на забавен кадър.

Гейбриъл разкопчаваше предпазния си колан и посягаше към вратата. Изрита я с все сили и се изтъркаля навън в дъжда. Всичко се случи толкова бързо, че Лив продължаваше да зяпа празната предна седалка, когато вратата ѝ се отвори.

Обърна се и се озова пред дулото на пистолет.

- Слизай! - изкрещя нечий глас някъде зад дулото.

Тя погледна покрай черната дупка към младия мъж, който държеше оръжието. Беше почти момче. През русия мъх на лицето му надничаха младежки пъпки, а дъждът се изливаше от козирката на шапката, нахлупена ниско над светлосините му очи.