Саймън Тойн - Sanctus

- Слизай! - отново изкрещя той.

Наведе се и я сграбчи с лявата си ръка. В същия миг стъклото зад нея се пръсна и изпълни купето с малки проблясващи парчета. Момчето рязко отлетя назад и направи пирует, сякаш някой беше дръпнал въже, завързано за лявото му рамо. Лив се извърна назад и видя Гейбриъл в назъбената рамка на прозореца.

- Бягай! - извика той и тутакси изчезна.

Лив завъртя глава и се загледа през отворената врата към светлоокото момче, което лежеше на земята, взряно в плющящия дъжд. Стъклени диаманти се посипаха по пода, докато тя се мъчеше да натисне копчето и коланът се плъзгаше по тялото ѝ. Втурна се приведена покрай трупа към сенките оттатък банкета. Очакваше всеки момент да чуе трясъка на изстрел зад себе си и куршумът да я повали.

Пресече локалното платно и се метна към ниските храсти. След две-три години при добро време и грижи сигурно щяха да ѝ предложат някакво прикритие, но в сегашното си състояние рехавите им клони бяха по-скоро препятствие. Лив мина на зигзаг между тях, като залиташе по тревата - беше толкова мокра, че бе станала хлъзгава като лед. Продължи с по-малки крачки и рискува да погледне през рамо.

Пороят бе толкова силен, че видимостта бе практически нулева. Едва успя да различи очертанията на колата и микробуса пред нея - и нищо друго. След няколко крачки нещо я блъсна и я отхвърли грубо назад. Лив се просна по гръб и остана да лежи няколко секунди, примигваше към дъжда и усещаше как студът от земята се просмуква в тялото ѝ. За втори път през последните - секунди? минути? - си помисли, че е простреляна, после различи нещо пред себе си, разперило се през тъмнината като някаква огромна паяжина. Проследи смътните ѝ очертания, докато не видя нещо тънко и здраво, щръкнало от земята. Стълб. Беше се блъснала в мрежата на ограда.

Отново погледна към двете коли и видя телефона си да свети на земята до главата ѝ. Беше го изпуснала при падането. Грабна го ужасена, че мижавата му светлина може да изиграе ролята на фар за онези, които се опитваха да я хванат. Прикри екрана с длан и натисна копчето за изключване. Оттук вече не можеше да види колата и микробуса. Това я накара да се почувства по-добре - но само за момент.

Проехтя изстрел, последван от рева на двигател и измъчен писък на гума върху асфалт. Чу още изстрели, последвани от трясък на стъкло. Ревът на автомобила се отдалечи и заглъхна.

Тя погледна към пътя, но не видя нищо освен замъглената жълта светлина на уличните лампи. Стори ѝ се, че някой стои до ниския насип с пистолет в ръка и се взира в мрака. Търсеше я. Но кой беше? Гейбриъл или някой от типовете, които им бяха устроили засада? Искаше единствено да остане напълно неподвижна, да не бяга, да не привлича вниманието към себе си. Но когато беше побягнала от колата, се бе насочила право към първото изпречило ѝ се прикритие. Дори не се беше преместила. Лежеше там, където преследвачите ѝ щяха да потърсят най-напред. Трябваше да се махне оттук.

Погледна надясно, към посоката, в която пътуваха. Редица сервизни постройки бележеха някакъв кръстопът. Най-вероятно складове. Пълни с багажи или товари, а може би и с хора, работещи нощна смяна. Намираха се само на няколкостотин крачки. В другата посока сиянието на терминала осветяваше долната част на пълзящ ниско над земята облак. Нямаше представа колко далеч се намира, но разстоянието изглеждаше много по-голямо от това до постройките. Заслуша се за приближаващи стъпки. Чу съскането на дъжда. Собственото си учестено дишане. И нищо друго.

Вдиша бързо три пъти, скочи на крака и се затича. Логичната постъпка бе да се насочи към най-близкото убежище и да се опита да вдигне тревога, затова тръгна в другата посока. Обратно към топлата, ярко осветена зала с тълпите туристи, зяпащи безизразно към таблата, и към двете ченгета с автоматите.

Тичаше приведена покрай оградата и се надяваше онзи с пистолета да гледа към кръстопътя. Внезапна мълния раздра нощта и запечата в ретината ѝ всичко, което беше пред нея - портала в оградата на двайсетина метра напред, редиците паркирани коли зад нея. Ако можеше да се свре сред спиращите куршумите автомобили, може би щеше да е в безопасност.

Над главата ѝ изтрещя гръм. Порталът вече беше само на десетина метра, насипът от лявата ѝ страна започна да се снишава с приближаването на отбивката за паркинга. Губеше оскъдното си прикритие, но нямаше какво да направи.

Жълтите и черни ивици на автоматичната бариера препречваха отвора в оградата. Тя се застави да се съсредоточи върху тях и да не мисли за онзи с пистолета отзад.