Саймън Тойн - Sanctus

Лежеше на лявата си страна, подпрян на вдигнатата подпора на масата, докато един тлъст тип с бяла престилка и сивкава кожа продължаваше деликатното търсене на втората половина от куршума. От време на време Кутлар усещаше подръпване, чуваше звука на раздирана влажна плът и стомахът му се бунтуваше, но се бореше с гаденето, като се стараеше да диша равномерно - вдишване през носа, издишване през устата - и да се съсредоточи върху черния лабрадор, който се лигавеше щастливо от големия плакат на отсрещната стена.

Беше чул за клиниката от един познат, специализирал се във внос и износ на различни стоки, които по принцип трудно можеш да срещнеш в обявите. Той му бе казал, че докторът не икономисва болкоуспокояващите, стига да не му е паднало пердето и да не ги е изгълтал самият той. Дрънченето на метал върху метал оповести събирането на второто парче от куршума с първото.

- Това като че ли е по-голямата част от железарията - каза дебелакът с глас, който нямаше да изглежда не на място, ако беше излязъл от устата на някакъв продавач. - Сега трябва да дренирам раната и да я промия, за да махна евентуални по-дребни фрагменти. После мога да запечатам вените и да започна кърпенето.

Кутлар кимна и стисна зъби. Докторът взе пластмасова бутилка с тънка тръбичка на гърлото, стисна я с месестата си ръка и насочи струята студен физиологичен разтвор в червената бездна в горната част на бедрото му. Кутлар потръпна. Още беше вир-вода от дъжда. Заради мокрите дрехи и загубата на кръв започваше да трепери; може би за това донякъде допринасяше и посттравматичният стрес. Погледна отново плаката с щастливото псе, осъзна, че това е реклама за лечение на някакви глисти, и стомахът му отново се преобърна.

Помисли си за засадата на пътя и се опита да проумее къде се бяха оплескали нещата. Беше оставил първите двама при бюрото за наемане на коли до основното летище, след което бе продължил към другото с братовчед си Серко да остави кльощавия испанец, за да може да хване полета до Щатите.

Забелязаха тъмнокосия играч с шлифера малко след като го оставиха - до вратата за пристигащи, държеше табела с името на момичето. Приличаше на полицай, но беше сам. Останаха да го следят, докато момичето изведнъж не цъфна с някакъв полупразен полет от Лондон. Кутлар прецени положението и реши, че ще получат добър бонус, ако двамата със Серко скочат на онзи тип и приберат момичето, така че ги последваха навън. Почти им се отвори възможност да я отмъкнат още тогава, докато оня с шлифера отиде да вземе колата, а тя остана да пуши. Само че от другата страна на пътя имаше някакви типове от охраната - разкарваха скитници от автобусната спирка. Наложи се да изчакат. Последваха ги с микробуса. И решиха да ги засекат на пътя.

Планът бе прост. Той трябваше да се погрижи за тъмнокосия, докато Серко прехвърли момичето в микробуса. Лесно и приятно. Само дето шофьорът му се нахвърли толкова бързо, че го повали на земята и той изпусна пистолета. Докато успее да се изправи, проехтя изстрел. Кутлар се хвърли срещу мъжа, изрита пистолета от ръката му, след което се метна в микробуса и потегли. Само че момичето не беше вътре. Нито пък Серко. Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото и видя нещо да лежи на пътя. Тъкмо понечи да се върне, когато куршумите започнаха да се забиват в колата и направиха стъклото на сол. Разбра, че е прострелян, чак когато се опита да натисне спирачките и кракът му не помръдна. Връщането бе равносилно на самоубийство. Нямаше избор. Мъртвите не можеха да си уреждат сметките, били те братовчеди или не.

Някъде в чакалнята зазвъня телефон. Кутлар знаеше кой е. Запита се с колко ли време разполага, преди да се доберат до него. Беше изпълнявал странни поръчки за Църквата и в миналото, предимно сплашване и предаване на съобщения със закани. Но не и нещо такова. Не и отвличане. Не и работа, изискваща пистолет. Сумата обаче бе прекалено добра, за да откаже. Въпреки това смяташе да излезе от играта веднага след като докторът приключи, без значение какви са парите. Не искаше да свърши в ковчег. Слушаше звънящия телефон и му се искаше да не им беше казвал за клиниката. Не че бе имал кой знае какъв избор. По-възрастният тип изрич- но му беше казал къде да отидат в случай, че се стигне до жертви. Точно тази дума беше използвал - жертви. Трябваше да се откажат още тогава. Вече бе твърде късно. Най-малкото за Серко.

- Ще ви дам антибиотик за треската - каза дебелакът. - Ще свърши работа и като профилактика срещу евентуална инфекция.