Саймън Тойн - Sanctus

Та от този случай научи два ценни урока. Първият бе никога да не се страхува да участва пряко в историята, ако това е най-добрият начин да я разкаже; вторият - да е по-внимателна при подбора на хората, на които дава телефонния си номер. Купи си нов телефон и започна да го използва само за работа. Старият, с нова симкарта и номер, беше запазен изключително за приятели и близки. Сега Лив го извади, включи го и погледна екрана. Беше пропуснала само едно повикване. Нямаше оставени съобщения.

Отвори менюто и избра пропуснатото повикване. Онзи, който я търсеше, беше скрил номера си. Лив се намръщи. Доколкото помнеше, всеки, който знаеше този номер, фигурираше в телефонния ѝ указател, за да го разпознае моментално. Дръпна за последен път от цигарата, стъпка я в мокрите иглички на земята и тръгна към болницата, за да се сбогува с човешката част от историята, която трябваше да събуди чисто човешки интерес.

Църквата, която заемаше едната страна на големия площад в стария град, следобед бе винаги оживена. Сякаш събираше тълпите, които се бяха мотали сутринта из тесните калдъръмени улички и бяха зяпали Цитаделата. Умореният посетител можеше да влезе в прохладната зала и моментално да намери отговор на неизречените си молби - дълги редици полирани дъбови пейки, предлагащи абсолютно безплатно място да седнеш и да размишляваш върху живота, вселената и колко неразумен може да е изборът на обувки. Църквата бе работеща, имаше служба веднъж дневно и два пъти в неделя, предлагаше причастие за онези, които го искаха, и изповед за нуждаещите се.

Именно в такова множество влезе един мъж, като забави за момент крачка, колкото да свали бейзболната си шапка в смътно припомнен жест на почит и да позволи на очите си да се настроят към сумрака след яркото слънцс навън. Мразеше църквите - от тях го полазваха тръпки, - но работата си беше работа.

Мина през групите туристи, взиращи се в извисяващи се колони, стъклописи и сводове - всички обърнали очи към небето, точно както го бяха замислили архитектите. Никой не си направи труда да го удостои с поглед.

Стигна отсрещния край на църквата и настроението му моментално се подобри. На пейката до спуснатите завеси седяха само няколко души. Той седна до последния грешник на опашката и зачака. Дойдоха и други хора и след малко някакъв чужденец го потупа по рамото и му посочи, че поредната кабинка се е освободила.

- Благодаря - отговори мъжът и посочи към ъгъла, като избягваше да погледне непознатия в очите. - Искам да използвам онази в края.

Туристът го погледна объркано.

- Влезте вие. Имам си свещеник, пред когото се изповядвам.

Чужденецът кимна и стана да влезе в кабинката, а мъжът се присви на пейката. Обикновено свободната му практика го отвеждаше в тъмните ъгълчета на някой бар или паркинг. Беше му шантаво да влиза в църква.

Още двама грешници излязоха, преди нужната му кабинка да се освободи. Той припряно стана и се вмъкна вътре, дръпна плътно завесата зад себе си и седна.

Беше тясно и тъмно, миришеше на тамян, пот и страх. Отдясно в дървения панел имаше малка квадратна решетка, малко по-ниско от нивото на главата.

- Какво си съгрешил, синко? - попита приглушен глас.

- Не знам точно - каза мъжът. - Вие ли сте брат Пийкок?

- Не - отвърна гласът. - Моля, изчакайте.

Мъжът зачака, заслушан в шепота на туристите и щракането на фотоапаратите. Звуците му приличаха на драскащите крака на бягащи насекоми. Нещо от другата страна на решетката се раздвижи и един тих глас каза:

- Аз съм пратеникът на брат Пийкок.

Мъжът се наведе напред.

- Прости ми, отче, защото съгреших.

- Какво имаш да изповядаш?

- Взех нещо от мястото, където работя. Нещо, което не е мое и което тревожи един брат от твоята църква.

- Това нещо у теб ли е?

Бледа ръка с лунички извади малък плик от вътрешен джоб.

- Да - каза мъжът.

- Добре. Нали разбираш, че целта на изповедта е да позволи на грешниците, влезли в Божия храм натоварени с греховете си, да излязат освободени от бремето?

Мъжът се усмихна и каза:

- Разбирам.

- Грехът ти не е тежък. Убеден съм, че ще получиш опрощението, което търсиш, ако сведеш глава пред Бог.

Решетката се вдигна, съвсем мъничко. Мъжът пъхна плика в процепа и усети леко подръпване, докато онзи от другата страна гo вземаше. Последва кратка пауза. Мъжът чу как онзи отваря плика и проверява съдържанието му.

- Това ли е всичко, което взе?

- Всичко, което имаше за взимане преди час.