Саймън Тойн - Sanctus

Сигналът се поднови почти незабавно - твърде бързо, за да е сигнал за гласова поща. Явно търсещият я беше набрал номера веднага след като бе чул записаното съобщение. Лив погледна реката червени стопове, виеща се пред нея. Явно нямаше закъде да бърза, така че отби колата в сервизното платно, изключи двигателя и пусна сигналните светлини.

Взе телефона и натисна копчето за отговор.

- Ало?

- Здравейте. - Гласът беше мъжки, непознат и поръбен с някакъв намек за акцент. - Бихте ли ми казали с кого говоря?

Лив настръхна.

- А вие кого търсите?

Последва кратка пауза.

- Не съм съвсем сигурен - отвърна мъжът. - Казвам се Аркадиан. Полицейски инспектор съм и се опитвам да идентифицирам мъж, у когото бе открит този телефонен номер.

Журналистическият ум на Лив обработи отговора, като претегляше всяка дума.

- От кой отдел сте?

- Убийства.

- В такъв случай си имате или извършител, който не иска да говори, или жертва, която не може.

- Точно така.

- Кое от двете?

Отново последва кратко мълчание.

- Разполагам с неидентифицирано тяло. Явно самоубийство.

Сърцето ѝ подскочи. Тя отново прелисти списъка на мъжете, които знаеха този номер.

Майкъл, бившият ѝ приятел, макар че не би го описала като потенциален самоубиец. Старият ѝ професор от колежа, но той беше заминал на ваканция с новата си приятелка, която бе с двайсетина години по-млада - е, той определено не беше самоубиец.

- Колко годишен е... е бил този човек?

- На двайсет и няколко, може би трийсет.

Със сигурност не беше професорът ѝ.

- По тялото има някои особени белези - добави гласът.

- Какви белези?

- Ами... - Гласът се поколеба, сякаш Аркадиан преценяваше дали е разумно да разкрива допълнителни подробности.

Лив знаеше от опит с каква неохота ченгетата снасят информация.

- Казахте, че е самоубийство, нали?

- Да.

- В такъв случай не става дума за убийство, че да е нужно да спестявате информация, за да отсеете неверните показания, нали така?

Отново пауза. После:

- Да. Права сте.

- Тогава защо просто не ми кажете какви особени белези сте открили, а аз ще ви кажа дали зная за кого става дума?

- Изглеждате много добре осведомена как стават теи неща, госпожице...?

Сега беше ред на Лив да се поколебае. Дотук бе успяла да не каже нищо за себе си, докато търсещият я бе разкрил името си, професията си и целта на обаждането. Прашенето по линията подчертаваше тишината.

- Откъде се обаждате, инспекторе?

- От град Руин, в южната част на Турция. - Това обясняваше пращенето и акцента. - Вие сте в Съединените щати, нали? В Ню Джърси. Или поне телефонният номер е регистриран там.

- Явно не са ви направили инспектор току-така.

- Наричат Ню Джърси щата градина, нали?

- Същият.

Отново се чу пращене. Опитът на Аркадиан да я предразположи с празни приказки явно не действаше.

- Добре - каза той и опита нова тактика. - Предлагам ви сделка. Казвате ми коя сте, а аз ще ви кажа за особените белези по тялото.

Лив задъвка долната си устна. Преценяваше възможностите си. Не ѝ се искаше да издава името си, но бе заинтригувана и наистина искаше да знае кой се е мотал с личния ѝ номер, а сега лежи в моргата. И ухото ѝ прозвуча кратък сигнал и тя погледна синия дисплей. Триъгълник с удивителен знак мигаше нид думите ИЗТОЩЕНА БАТЕРИЯ. Обикновено това означаваше, че има около минута разговор, ако не и по-малко.

- Казвам се Лив Адамсен - бързо каза тя. - А сега ми кажете за тялото.

Чу тихото и вбесяващо бавно тракане на клавиатура вкарваха името ѝ в компютър.

- Следи от заздравели рани - каза най-сетне гласът.

Лив се канеше да зададе нов въпрос, когато сякаш подът под нея пропадна.

„На двайсет и няколко, може би трийсет...“

Ръката ѝ се плъзна неволно по гръдния ѝ кош.

- Тялото... има ли белег от дясната страна, около петнайсет сантиметра... подобно на полегнал кръст?

- Да - отвърна гласът с тона на заучено съчувствие. - Да, има.

Лив впери поглед напред. Магистралата и натовареният сутрешен трзфик към Нюарк бяха изчезнали. Вместо тях виждаше лицето на мърляво хубаво момче с дълга мръсна руса коса, застанало на Боу Бридж в Сентръл Парк.

- Сам - тихо каза тя. - Името му е Сам. Самюъл Нютън. Брат ми.

В ума ѝ изникна друга картина - Сам, осветен от ниското пролетно слънце, хвърлящо дълги сенки върху настилката на международното летище „Нюарк“. Беше спрял на върха на стълбичката на самолета, който щеше да го откара до планините на Европа. Преметна на рамо торбата, в която бяха всичките му неща, и сс обърна да помаха. Тогава го видя за последен път.