Саймън Тойн - Sanctus

- Добре. Както вече казах, грехът ти не е тежък. Благославям те в името на Отца, Сина и Светия Дух. Можеш да смяташ греховете си за опростени, стига да останеш приятел на Църквата. А сега сведи отново глава пред Бог и Той ще награди верния си слуга.

В процепа се появи друг плик. Мъжът посегна и го взе. Процепът се затвори и онзи от другата страна стана и си тръгна толкова бързо, колкото бе дошъл.

В плика имаше дебела пачка неподписани пътнически чекове за по сто долара. Винаги му плащаха по този начин. Мъжът се усмихна доволно. Ако го бяха проследили (а знаеше, че не са), можеше да заяви, че са били забравени от някой турист. Освен това чековете не можеха да се проследят и вероятно бяха купени от някой с фалшиви документи от някое от многобройните обменни бюра по старите улици.

Прибра плика в джоба си, измъкна се от кабинката и мина покрай търпеливата опашка. Избягваше погледите на околните чак докато църквата не остана далеч зад него.

Пет минути след като пратеникът на брат Пийкок опрости греховете на мъжа с луничавите ръце, пликът беше пъхнат в една кошница при дванадесет заклани пилета и четири килограма шунка. След секунди кошницата потегли нагоре по люлеещото се въже покрай потъналата в сянка северна стена на планината и скоро изчезна от поглед.

Докато гледаше как монасите от кухнята издърпват кошницата, Атанасий избърса потта от голото си теме. Прибра плика, преди останалите стоки да бъдат разтоварени. Беше вървял близо километър по коридори и стълбища, за да стигне дотук. Сега, след като се бе сдобил с плика, въздъхна уморено и тръгна обратно нагоре към пищното великолепие на личните покои на игумена.

Щом влезе задъхан през позлатената врата, игуменът грабна плика от ръцете му и го разкъса, жаден за съдържанието му. Извади флашката, отиде до писалището до стената с витража, дръпна предната му част и измъкна лъскав модерен лаптоп.

Сложи флашката и с няколко щраквания на мишката отвори досието, затворено от инспектор Аркадиан преди по-малко от час. На екрана се появи лицето на брат Самюъл, бледо и противно под ярката светлина в залата за аутопсии.

- Боя се, че тялото изглежда забележително цяло след падането - отбеляза игуменът, докато бързо преглеждаше първите няколко снимки.

Атанасий трепна, взрян в щръкналите от тялото на мъртвия му приятел счупени ребра. Игуменът спокойно отвори някакъв текстов документ, който скри зловещите образи, и се зачете. Стисна зъби, когато стигна до заключението.

Който и да е бил този човек, скочил е нарочно. Изчакал е да се съберат очевидци, после се е погрижил да падне на територия под юрисдикцията на града. Дали предсмъртното му бдение е било някакъв сигнал? Ако да, към кого е насочен той - и какво послание се е опитвал да предаде мъртвият?

Игуменът проследи нишката мисли на инспектора, която наближаваше опасно близо до забранената територия, и каза:

- Искам източникът, който ни е дал това досие, да ни държи постоянно в течение. - Затвори бележките и отвори нова папка, озаглавена Помощни улики. - Искам незабавно да научавам за всяко ново откритие и развитие на нещата.

Щракна върху един файл и на екрана се заредиха последователни изображения от близък план на други свързани с делото сведения - навитото въже, пропитото с кръв расо, камъчетата, извадени от изподраните ръце и крака на монаха, ивица кожа върху поднос...

- И се обади на прелата - навъсено добави игуменът. - Кажи му, че искам среща на четири очи с него веднага щом негово светейшество бъде благословен с достатъчно сила да приема посетители.

Атанасий не можеше да види какво е обезпокоило толкова игумена, но от тона му бе ясно, че го отпращат.

- Както заповядаш - каза той, сведе глава и мълчаливо излезе.

Игуменът продължаваше да се взира в снимката, докато не чу как вратата се затваря. Увери се, че е сам, бръкна в пазвата си и напипа каишката около врата си. На нея имаше два ключа - голям и малък. Наведе се към най-долното чекмедже на бюрото и пъхна малкия ключ в ключалката. Вътре имаше мобилен телефон. Игуменът го включи и отново погледна замръзналото на екрана изображение.

Набра цифрите, провери дали ги е въвел правилно и натисна бутона за свързване.

Лив едва се влачеше по 1-95 заедно с поне десет хиляди други отегчени шофьори.

Телефонът ѝ започна да вибрира и тя го извади и погледна екрана. Номерът на обаждащия се беше скрит. Пусна апарата на седалката и отново се загледа в бавно мъкнещия се трафик. Телефонът избръмча още няколко пъти и млъкна. Беше будна сякаш цяла седмица и единственият ѝ приоритет сега беше да се добере до леглото си.