Саймън Тойн - Sanctus

- След като развихме и почистихме кожения предмет, открихме нещо надраскано върху него.

Хвърли поглед към Аркадиан и продължи:

- Дванадесет числа, на пръв поглед произволни.

Аркадиан се взираше в числата. Комбинация за сейф? Някакъв шифър? Може би някаква глава и стих от Библията, съдържащ дума или изречение, което ще хвърли светлина върху нещата, а може би дори върху Тайнството? Погледна отново числата.

- Не са произволни - каза замислено. - Изобщо не са произволни.

Погледна Рийс и добави:

- Това е телефонен номер.

На жената рече: ще умножа и

преумножа скръбта ти, кога

си бременна; с болки ще раждаш

деца; и към мъжа си ще

тегнеш, и той ще господарува

над тебе.

Писъците отекваха в яркото помещение - първобитни и животински, напълно несъответстващи на лъскавата модерна обстановка на болницата в Ню Джърси.

Лив стоеше в ъгъла и гледаше изкривеното от болка лице на Бони. Телефонът я беше събудил малко след два през нощта, беше я измъкнал навън в колата и я бе пратил на юг по шосе 1-95 заедно с всички празни камиони, излизащи от Ню Йорк. Беше се обадил Майрън: водите на Бони изтекли.

Поредният писък раздра въздуха и Лив погледна към Бони, която клечеше гола в центъра на стаята и виесше толкова силно, че лицето ѝ бе станало пурпурно; жилите на врата ѝ бяха изпъкнали като опънати въжета, готови всеки момент да се скъсат. Майрън държеше едната ѝ ръка, акушерката бе хванала другата. Воят малко утихна и се чу шумът на вълни, съвсем чужд на това място. Нежният плисък идваше от преносимия високоговорител в ъгъла.

За страдащата от никотинен глад Лив уж успокояващите звуци се превръщаха в мъчително шумолене на разкъсан целофан на нова кутия „Лъки Страйк“. Жадуваше за цигара така, както не бе жадувала за нищо през живота си. Болниците винаги ѝ действаха по този начин. Самият факт, че ти е изрично забранено да правиш нещо, го правеше почти неустоимо. Същото беше и в църквите.

Писъкът се засили отново и премина в нещо средно между стон и ръмжене. Майрън галеше Бони по гърба и тихо шъткаше, сякаш се опитваше да успокои дете, събудило се от някакъв ужасен кошмар. Тя се обърна към него и с прегракнал от писъците глас изрече една- единствена дума:

- Арника.

Лив отвори с благодарност бележника си, за да запише името на билката и часа на поискването ѝ. Арниката се използваше от зората на времето. Лив често прибягваше до нея, за да премахне някоя синина; освен това се смяташе, че облекчава болките при тежко раждане. Откри, че истински се надява това да се окаже вярно, докато гледаше как Майрън се бори с някакво шишенце с малки хапчета. Писъците започнаха отново и станаха по-високи при поредната контракция.

„За бога, вземи истинско болкоуспокояващо“ - помисли Лив.

Може и да беше привърженичка на билките и лечебното им действие, но определено не беше мазохистка. Писъците на Бони достигнаха невъобразими висоти, ръката ѝ се стрелна към Майрън, блъсна шишенцето и хапчетата се разпиляха по блестящия под.

Телефонът на Лив иззвъня в джоба ѝ.

Тя напипа бутона за изключване през дебелата тъкан на дочените си панталони и натисна с надеждата да го накара да млъкне, преди да е звъннал отново. Никой обаче с абсолютно нищо не показа, че си дава сметка за присъствието ѝ тук, така че тя извади телефона, погледна надраскания сив екран, увери се, че наистина е изключен, и отново насочи вниманието си към драмата в помещението - и точно навреме.

Очите на Бони се подбелиха и тежкото ѝ тяло се свлече на пода въпреки усилията на Майрън и акушерката да го задържат изправено. Лив инстинктивно се хвърли към шнура на алармата и задърпа с всички сили.

Само за секунди помещението сс напълни с дежурни, които се засуетиха около Бони като пеперуди - краката им тъпчеха хомеопатичните хапчета. Отнякъде се появи носилка и я откараха навън, далеч от Лив и нежната музика на прибоя, към друга зала, заредена с най- новите лекарства и болнично оборудване.

Отдел „Убийства“ делеше място с отдел „Кражби“ на четвъртия етаж на нова стъклена сграда зад украсената каменна фасада на старото полицейско управление. Помещението бе голямо и шумно. Мъже по ризи седяха по бюрата и се люлееха в столовете си с риск да паднат по гръб, докато разговаряха на висок глас по телефони или помежду си.

Аркадиан седеше зад бюрото си, запушил едното си ухо, и се мъчеше да изслуша съобщението на телефонния секретар, с който се бе свързал. Женски глас. Американка. Говореше уверено. Директно. На двайсет и няколко, може би трийсет. Той затвори, без да остави съобщение. Човек никога не получава информация, като оставя съобщения. Най-добре е да продължиш да опитваш, докато онзи, на когото звъниш, не се поддаде на любопитството и не вдигне.