Саймън Тойн - Sanctus

Хвана маркуча над масата, натисна дръжката и насочи струята вода към врата и гърдите на трупа. Лепкавото тъмно покритие започна да се отмива.

- Леле! - възкликна Рийс.

Прокара струята по цялото тяло - първо гърдите, после ръцете и накрая краката. Отново спря записа.

- Хей, Аркадиан - извика през рамо, без да може да откъсне поглед от посинялото тяло на масата. - Каза, че искаш улики. Това достойно ли е да ти грабне вниманието?

Атанасий спря на прага - знаеше, че няма право да влиза в забраненото помещение, и бе доста уплашен от това какво би го сполетяло, ако го направи.

Надникна вътре.

Игуменът беше прав. Червената светлина струеше от него, сякаш бе някакъв сияещ в тъмното демон. Беше с гръб към входа и не можеше да види Атанасий. Погледът му бе прикован към петнайсетте издълбани в скалите ниши, в които имаше контейнери, изработени от същия материал като черните кутии на самолетите. Атанасий си припомни думите на отец Малахия, че били достатъчно здрави, за да защитят безценното си съдържание дори цялата планина да се срути отгоре им. Това не го успокои особено.

Погледна към невидимата линия на пода и се замисли дали да не я прекрачи дръзко, но фразата „Не виждай зло, не чувай зло“ изникна неканена в мислите му и го накара да остане на място, докато игуменът, може би усетил присъствието му или чудещ се защо закъснява, не се обърна и не погледна право към него. Атанасий с облекчение забеляза, че въпреки обезпокоителния ален цвят лицето на господаря му не изглежда гневно като лицето на човек, стъпил на бойната пътека, а е замислено, сякаш той сс опитваше да разреши някакъв проблем.

- Влизай. - Игуменът извади една кутия от нишата ѝ и я отнесе до стойката за книги в центъра на помещението. Усети, че Атанасий все още се колебае да прекрачи прага, и добави: - Говорих с Малахия на идване. Можеш да влезеш в хранилището в близкия един час.

Атанасий се подчини и когато направи крачка напред, около него се появи втора червена светлина, потвърждаваща, че - поне засега - присъствието му тук е легитимно.

Стойката за книги се намираше в центъра на помещението и гледаше към входа, но подставката бе обърната срещу него. Всеки, който стоеше зад нея, щеше да бъде предупреден за приближаването на друг човек от издайническото сияние, а книгата, поставена там, не можеше да се види отвън.

- Извиках те тук, защото искам да ти покажа нещо - каза игуменът.

Освободи закопчалките на кутията и внимателно я отвори.

- Имаш ли представа какво е това?

Атанасий се наведе напред и ореолът му се сля с този на игумена и освети подвързаната с шиста книга. Върху нея бе гравиран символът Тау.

Дъхът му секна. Веднага разбра каква е тази книга - достатъчни му бяха описанията, които бе чел, както и обстоятелствата, при които я виждаше.

- Някаква еретическа библия - каза Атанасий.

- Не - поправи го игуменът. - Не някаква еретическа библия, а Еретическата библия. Това е последното запазено копие.

Атанасий се взираше в каменната корица.

- Мислех си, че всички са били унищожени.

- Точно това искаме да си мислят всички. Какъв по-добър начин да им попречим да търсят нещо от това да ги убедим, че то не съществува?

Решението наистина беше мъдро. Самият Атанасий години наред почти не се бе замислял за легендарната книга, защото смяташе, че тя е точно това - легенда. А ето че сега беше пред него и можеше да я докосне с ръката си.

- Тази книга - каза през зъби игуменът - съдържа тринадесет страници отвратителни, отровни и изопачени лъжи. Лъжи, които се осмеляват да противоречат и да извращават самото Божие слово, записано и увековечено в нашата истинска Библия.

Атанасий впери поглед в безобидната на вид корица и попита:

- Тогава защо е било нужно да се пощади това копие? Щом книгата е толкова опасна, защо я пазим?

- Защото - отвърна игуменът, като тикаше пръст в кутията, - можеш да унищожиш книгите, но съдържанието им има начин да оцелее. А за да внесем смут сред враговете си и да ги победим, не е зле на първо място да познаваме умовете им. Ще ти покажа нещо.

Докосна с пръст ръба на корицата и я отвори. Страниците вътре също бяха от плочи, скрепени с кожени ремъци. Докато игуменът обръщаше страниците, Атанасий изпита непреодолимо желание да прочете надрасканото върху тях. За съжаление това бе на практика невъзможно заради бързото прелистване и мъглявата червена светлина. Виждаше, че всяка страница има две гъсто изписани колони, но му бе нужно известно време да установи, че текстът е на малански, езика на първите еретици. След като вече се беше настроил, успя да различи само два фрагмента, докато страницата не бе обърната. Два фрагмента, две фрази - които само засилиха и без това огромния му потрсс.