Саймън Тойн - Ключът

Прекърши последната клонка, огледа сухите ѝ краища, после я хвърли в огъня и впери поглед в пламъците. Ако някой го попиташе, щеше да обясни сълзите, появили се в очите му, с дима от огъня, но истината бе, че обичаше градината така, както не обичаше нито едно човешко същество. Той се бе грижил за нея - беше я прекопавал, наторявал, поливал и прочие - в продължение на над четирийсет години, докато накрая всички бяха забравили истинското му име, за да се превърне в брата градинар.

А сега градината му умираше и той нямаше представа как да я спаси.

Мъжете щяха да се завърнат с първите лъчи на слънцето и да започнат да режат клоните. Щяха да режат и здрави клони, за да са сигурни, че заразата няма да се разпространи. Беше необходимо, но това не го правеше по-малко болезнено. Братът градинар видя себе си в ролята на баща в навечерието на операция, при която един от крайниците на детето трябва да бъде пожертван, за да бъде спасен животът му. Неговите деца обаче бяха много и нямаше никаква гаранция, че което и да било от тях ще оцелее.

Затова той стоеше в мрака, търпеше дима в очите си и от време на време долавяше онзи необикновен аромат на портокали, който бе изпълвал градината в дните, когато тя пращеше от здраве. Наблюдаваше огъня, докато не заби камбаната, която призоваваше всички монаси да се приберат за вечерня. Сетне Цитаделата щеше да заспи за през нощта, нощ, която той се молеше никога да не свършва, защото се страхуваше от онова, което би могъл да донесе изгревът.

Докато Аркадиан отваряше входната врата, мобилният му телефон иззвъня в джоба на сакото му.

- Не вдигай! - извика жена му от кухнята.

- Мирише много вкусно - отвърна той. - Какво готвиш, Токана?

- Нещо специално за бедничкия ми еднорък съпруг, за да възстанови силите си. Така че, ако искаш да вечеряш, по-добре изключи този телефон и започни да се преструваш на болен.

Той извади телефона от джоба си и погледна екрана.

- От работата е.

- Винаги е от работата!

- Аркадиан - каза той, пъхна телефона под брадичката си и се опита непохватно да съблече сакото си, за да ускори нещата.

- Гейбриъл Ман е на другата линия - уведоми го операторът. - Настоява да говори с вас. Твърди, че щял да се предаде.

Това мигом привлече вниманието на Аркадиан и той грабна телефона и остави сакото си да се свлече на земята.

- Добре, проследете обаждането и вдигнете по тревога някоя патрулна кола в случай, че установим местоположението му.

- Вече го направихме. Да ви свържа ли?

- Да. - Нещо по линията прещрака и Аркадиан бе залят от фоновия шум, типичен за всяко по-оживено място. Явно Гейбриъл се обаждаше от обществено място, вероятно бар. - Аркадиан - каза той. - Какво има?

- Съжалявам, че развалих вечерта ти.

Аркадиан погледна към вратата на кухнята – на прага вече нямаше никой, а отвътре се разнесе сърдита шетня.

- Няма нищо. Къде си?

- На някое по-безопасно място от затвора. Чуй ме сега, трябва да те попитам нещо. Ходил ли си днес при Лив или майка ми?

- Да.

- Кога?

- Следобед.

- И докато беше в болницата, разговаря ли с Лив?

- Да.

- А тя спомена ли нещо за заминаване?

Аркадиан сбърчи чело.

- Не. Не се канеше да заминава. От болницата искаха да я оставят за наблюдение.

От другия край на линията долетя тежка въздишка.

- Изчезнала е - каза Гейбриъл. - Напуснала е малко след твоето посещение.

- Не е възможно! Щяха да ме уведомят!

- Защо? Тя не е арестувана, а ти си в отпуск!

Аркадиан се върна към посещението си в болницата. Спомни си колко уязвима му се бе сторила Лив в леглото си, когато той се накани да си тръгне. А после се сети нещо и каза:

- Върнах ѝ чантата. Колегите от полицейската лаборатория бяха приключили с нея, затова използвах случая като повод да я посетя, да видя как е... Вътре бе и паспортът ѝ.

- Колко бързо можеш да получиш списъка с пътниците, напуснали страната през летището?

- Ще ми трябва съдебна заповед.

- О, я стига! Трябва ни само информация, а не доказателство, което да използваме в съда. Няма ли кой да ти направи подобна услуга?

- Ако тя иска да напусне страната, това е...

- Напуснала е страната, защото е в опасност. Аз избягах от затвора поради същата причина. Беше капан. В килията ме очакваха. Мога да ти дам описанието му, но се обзалагам, че той отдавна е напуснал затвора и името му изобщо не е вписано в дневниците на постъпилите и напусналите. Надзирателят ме заведе право при него. Беше вътрешна работа. Замесена е Цитаделата. Опитва се да ни затвори устите, което означава, че Лив е в опасност. Същото важи и за майка ми.