Саймън Тойн - Ключът

Лив включи лампичката за четене. Светлината открои още по-ярко тъмните символи, изписани върху ръката ѝ, на фона на бледата ѝ кожа, отправяйки сякаш поредно предизвикателство към способностите ѝ да разбули мистерията. Тя извади книгата и погледна корицата. Заглавието бе „Загадката на изгубените езици“. Кой знае, може би щеше да открие тук поне част от отговорите.

*

Осем реда по-назад едър мъж, облечен в делови костюм, се бе свил на седалка в икономичната класа, предназначена за човек с размери поне наполовина спрямо неговите. Не откъсваше поглед от русите коси на Лив, озарени от слабата светлина в салона. Тя бе навела глава и явно четеше нещо. Какво ли? Той също обичаше да чете. Книгите бяха пълни с думи, а за него думите сякаш имаха вълшебен заряд. Така бе получил прякора си по време на първия си престой зад решетките: Дик, съкратено от „дикшънъри“, английската дума за речник, но също нецензурна дума за оная работа. Той разбираше кога някой произнася прякора му съвсем нормално и кога влага в него обиден смисъл. Това бе проблемът с езика. Че притежава огромна мощ, но е хлъзгав, двусмислен. Човек трябва да се съсредоточава върху думите и да ги използва правилно, за да изрази мисълта си. Точно затова той обичаше силните думи. Чистите думи. Думите, които имаха само едно значение. Думата, която се въртеше от известно време в главата му, бе именно такава.

Слу-чай-ност.

Когато капанът, заложен в затвора, така и не бе щракнал, той бе уведомен, че мисията му е приключена. Никой не го упрекна в нищо, грешката не беше негова, случват се подобни неща. Никой не би могъл да го разпознае, а и свидетелят се бе измъкнал. Затова получи нова задача.

Отиде в хотелската си стая, събра багажа си и облече широчкия делови костюм, който скриваше всичките му татуировки и бе скроен така, че да направи тялото му по-безформено. Среса грижливо косата си и пое към летището, заприличал на най-обикновен бизнесмен, изгубил форма и поел кой знае накъде. Господ обаче знаеше. Всичко това се бе случило именно по Неговата воля и тъкмо той бе направил така, че Дик да се появи в нужното време на нужното място. Идеалното решение му бе поднесено на тепсия като по някаква приумица на съдбата.

Слу-чай-ност.

Ако нещата в килията се бяха развили според плана, той нямаше да се озове на летището и младата жена щеше да се измъкне. А тя бе най-важната от трите мишени. Тя бе най-голямата заплаха за Църквата и трябваше да замлъкне завинаги. Именно мълчанието бе най-голямата власт, която един човек може да упражни над друг, тъй като това е способността да му отнеме думите. Дик бе научил това в затвора. Когато искаха да го накажат, му взимаха книгите. Не можеха обаче да вземат думите от главата му. Всъщност можеха, но за целта трябваше да го убият. А той бе събрал в себе си толкова много думи, най-хубавите думи. Думи, дадени му от Исаия, име на библейски пророк, но и на стария затворник, който тикаше количката с книгите по коридорите на Източното крило.

- Обичаш думите - каза му веднъж Исаия, докато тътреше крака покрай килията му. - В такъв случай прочети тази книга. В нея ше откриеш всички думи, от които някога ще имаш нужда.

До онзи момент Дик никога не бе отварял Библията. Никога не му бе хрумвало да го направи. Сега вече я бе прочел, при това стотици пъти, докато думите не бяха започнали да се леят в главата му, както кръвта течеше във вените му. Дори бе записал някои от най-могъщите думи върху собствената си кожа, докато самият той не бе заприличал на книга, изпълнена със заклинания, които да прогонят злото дори когато умът му спи, а езикът му е неподвижен.

Вто-ро-за-ко-ни-е.

От-кро-ве-ни-е.

Ис-по-лин.

Това бе той - исполин - един от легендарните гиганти, споменати в Битие. Божие създание. Пазач. Надзирател. Наблюдател.

Сега седеше в сумрака на салона, взрян в русата коса на младата жена. Когато тя се прибереше у дома, щеше да се почувства на сигурно място - и тогава той щеше да нанесе удара си.

Щеше да ѝ отнеме думите и да я накара да замълчи завинаги.

Гейбриъл тичаше към болницата.

В мига, в който Аркадиан му съобщи, че някой се е интересувал от списъка с пътниците, той разбра. Тъмните сили на църквата бяха предприели координирани действия да елиминират и най-малката заплаха: първо него, после Лив и накрая майка му.

Да тича по улиците на Руин едва ли бе най-разумното, което можеше да направи, при положение че снимката му се бе появила по новините, но трябваше да намери баланса между предпазливостта и неотложността. Измина около една трета от разстоянието и сви в една пряка, като продължаваше да тича плътно покрай стените. В края на улицата се издигаше новото крило на болницата, блеснало от дъжда и отразените светлини. Гейбриъл огледа прозорците на високите етажи, забави крачка, после спря и огледа болницата.