Саймън Тойн - Ключът

Единият ѝ край бе долепен до каменните стени на старата болница, а в другия се издигаше покрит пасаж, който я свързваше с по-малка каменна сграда, наподобяваща замък. Това бе старото психиатрично отделение, където според служителката на рецепцията бе настанена майка му.

По улицата премина кола и Гейбриъл претича след нея на отсрещния тротоар.

Всички прозорци на партера бяха заковани с дъски, както и широката врата, служила някога за вход. От едната страна на сградата се издигаше високо строително скеле. Беше от типа, който строителите използват за вдигането на материали до високите етажи, но от него не висяха въжета, които да му помогнат да се качи - те бяха навити и окачени високо горе.

Повечето прозорци бяха тъмни - повечето, но не всички. Два от тях светеха - единият се намираше по средата, другият - в самия край на четвъртия етаж. Служителката от болничната рецепция бе казала, че майка му е настанена в стая 410. Гейбриъл бе готов да се обзаложи, че това е средният прозорец. Беше сигурен, че е открил майка си.

И тогава усети вибрациите.

В първия момент помисли, че причината за тях е буря, връхлетяла внезапно от облаците, но когато земята се затресе и под краката му се разнесе бучене, наподобяващо това на влаковете в метрото, проумя какво се случва и побягна по-далече от сградата.

Беше земетресение. Гейбриъл спря по средата на улицата, далеч от обсега на керемиди и тухли, които биха могли да паднат от съседните покриви и комини. Застана с широко разтворени крака и вдигна поглед към четвъртия етаж. Люлеенето се усили и към подземния тътен се присъедини воят на стотици автомобилни аларми и сирени на охранителни системи, задействани от земетресението. А после, точно в мига, в койго шумът и вибрациите достигнаха кулминацията си, всички светлини в града угаснаха.

Във внезапно настъпилия мрак се разнесоха уплашени писъци.

Улви успя да скочи в касата на една врата и опря ръце в рамката, която се тресеше така, сякаш се опитваше да се измъкне от стената. Наблизо се чу силен трясък - нещо тежко бе паднало в едно от частично ремонтираните отделения. Навън, на улицата, автомобилните аларми пищяха като подивели зверове.

За Улви всичко това откриваше сгоден случай.

Покрай земетресението всички щяха да са твърде уплашени и заангажирани. А и при земетресения стават какви ли не неща - падат мазилки, чупят се стъкла, късат се кабели и от тях хвърчат електрически искри.

Това бе идеалната възможност за него. Трябваше само да се отърве от ченгето.

Изчака сградата да спре да се люлее. За миг сякаш настъпи тишина, а после далечните писъци изведнъж му се сториха много по-близки и по-силни. Към тях се присъедини воят на алармите от всевъзможната медицинска апаратура из цялата сграда.

Полицаят излезе изпод рамката на една врата, където се бе крил, и погледна към приглушената светлина в дъното на коридора, откъдето всъщност долиташе шумът. Аварийното осветление в основната сграда се бе включило, но тук коридорите си оставаха тъмни.

- Трябва да включим осветлението! - каза Улви и тръгна по коридора.

- Не - спря го полицаят. - Аз ще отида. Ти остани тук и провери стаите. Виж дали някой не е пострадал.

Улви спря и изгледа ченгето, което се отдалечи по коридора. Усмихна се. Точно така се бе надявал да стане. Предложението му да включи осветлението целеше полицаят сам да изяви желание да се заеме с тази задача.

Улви извади от джоба си ключовете за стаите и с помощта на светлината от екрана на мобилния си телефон откри този за номер 410.

„Първо дамите“, каза си и тръгна към вратата на Катрин Ман.

Гейбриъл се взираше във фасадата на болницата, заслушан във виковете на изплашените пациенти, примесени с хиляди други звуци, долитащи от изпадналия в шок град.

Основното крило бе озарено отвътре от приглушеното оранжево сияние, което идваше от аварийното осветление, но страничните крила тънеха в мрак. Гейбриъл прикова поглед в черния правоъгълник на прозореца, за който смяташе, че е на стаята на майка му. Искаше му се тя да се покаже там, за да е сигурен, че всичко е наред.

Някъде зад гърба му зави кола и фаровете ѝ осветиха улицата. Гейбриъл се скри в сенките, но без да откъсва поглед от тъмния прозорец на четвъртия етаж. Автомобилът приближи, след което направи нов завой и фаровете му пробягаха по потъналата в мрак фасада на болницата. В този миг Гейбриъл видя някой да стои до прозореца на четвъртия етаж. Беше прекалено тъмно, за да го разпознае, но все пак зърна бяла свещеническа якичка, а това бе достатъчно да предизвика безпокойството му. Възможно бе свещеникът да е влязъл, за да провери състоянието на пациентите. А и това можеше да не е стаята на майка му. Гейбриъл обаче нямаше намерение да рискува. Цитаделата вече бе направила опит да затвори устата му завинаги, а освен това агентите ѝ бяха тръгнали по дирите на Лив.